Thursday, March 29, 2007

Гражданското общество - коректив на политическата система I

С известна редакция по текста, публикуван във форума на БАЛ.


***

« -: Март 08, 2006, 07:01:53 pm »

В собствената ми представа за благоденстващо демократично общество отдавна се е наложил възгледът, че само свободните и неподсказани от професионалната партокрация форми на гражданска активност са едновремено и щита и копието срещу тиранията от всякакъв вид - чужда и вътрешна, икономическа, социална, произтичаща от отчужденоста и надпоставеноста на политическата система над уж-излъчващите я избиратели. Вече 18 години в изстрадалата ни страна виреят дива престъпност и диктатура на вкопчилия се в националното богатство "елит", едни и същи "стари муцуни" или по-точно мутри се въртят през цялото това време от парламента в министерствата и от последните в посолства и да речем международни организации като "НАШИ" (!?) представители! От това "представителство" те станаха по-богати и се самообявиха за "елит", а останалите, по-голямата част от нас, обедняхме и се лумпенизирахме и днес по някои медии ни наричат маргинали и аутсайдери!


Дори неизкушеният от политиката набюдател би констатирал без особено усилие и вероятно с изненада, че днес в България значителен брой обществени и ужасно много, ако не и всички политически организации се оглавяват неприлично дълго от ЕДНИ И СЪЩИ лица, наричащи сами себе си лидери, в драстичен контраст с преобладаващото обществено мнение. Лица като Доган и Тренчев - които са начело на организациите си по-дълго от самия преход, Лилов, Премянов, Пирински, брат и сестра Бокови, А. Мозер, Ал.Томов, Кръстьо Петков и Желязко Христов са само малка част от дългия списък на срасналите се с властта хора, вкаменените политици и лидери. В дясната част от политеческия спектър партиите се създават или оцеляват около лидера си - така е с Костов, Софиянски, Каракачанов, Дилов, дори с левскаря Г. Марков и с най-новия Борисов, да не забравяме също Бакърджиев, Бисеров и Цонев, които опитаха макар и недотам успешно да създадат СВОИ партии, СДС пък се мъчи на изкуствено дишане реанимирано от Президента "Той е"! Да не говорим за НДСВ, чието име дори, поразително подходящо по-скоро за фирма на едноличен търговец по Търговския закон, е безусловен, очеваден знак за победилата у нас ФИРМИЗАЦИЯ и приватизация на политическото.

Партиите в България са авторитарно конструирани и водени приятелско - роднински сборища, еднолични фирми на не - харизматичен и не - мажоритарно посочен, а ЗАМОГНАЛ СЕ в мътните води на прехода "лидер", пръв интересчия сред свои! Вътрешно - партийна демокрация е благоволението и благосклонността на лидера, а свободно изразеното мнение е заменено от партийната дисциплина. Поривите към свобода, ако изобщо в редовия партиен член е запазен и съществувал вкус и спомен за тях, са отстъпили място на материалния интерес, на личното благополучие и келепир. Така кръгът се затваря - дисциплината се спазва заради келепира, истината като първа рожба на свободата не се изговаря на глас, лидерите се овековечават и вкаменяват на пиедестала си.

Сапсението започва с прозрението за опасността и източника й. Корупцията, мафията, неприлагането на закона са различни опасности, но източникът им, както и на онези, които предстоят, е все един и същ - политическата класа и политиката без коректив! Същата класа, която в лицето да речем на един Костов например, се брани и самозащитава зорко и с остър войнстващ патос срещу всичко, което по нейно усмотрение излиза извън кръга на политическото и политиката. Именно защото извън въпросния кръг е сферата на НЕ - МАНИПУЛИРУЕМОТО, там е правото директно говорене и наричането на нещата с истинските им имена (не с куха политическа фразеология), там са гнева, недоволството, уличният протест, стачката, митингът. Извън политиката съществуват гладни и бедни хора - според политиците това са просто "социално-слаби граждани", напоследък все по - често наричани даже аутсайдери и маргинали! Последните квалификации само онагледяват колко дълбока е пропастта между управляващи и управлявани, между политиците и партиите от една страна и обикновените хора и обществото като цяло от друга. Свободното (все пак) и разнолико общество остава, колкото това и да не е желано от политиците, извън политиката. Ако и когато то вземе думата, управляващата класа е хвърлена в смут (а родната можеби дори повече от това), чувства се неловко, притеснено. Затова изказванията й са, че еди-си-кое събитие, излизащо по нейно пак усмотрение извън догматизираните схеми на политическото говорене и действия - поразително приличащи си въпреки фасадните цветови и други разлики между партии и политици, било "опасност за политическата система" - да си спомним, че Костов заклейми с това клише движението на царя именно поради не - партийния му (поне в началото) организационен облик (НДСВ = Национално движение ... !) и орева навред у нас и пред света! Определени медии и журналисти (около бившата "Свободна Европа") подеха на свой ред плача и направиха от него анти кампания - но срещу какво, срещу не-партийния, "неполитически" според тях нов субект, който като такъв е угроза за самата (цялата, според Костов и съдружници) политическа система! Ето така се роди новото клише и поредното контра - клеймо на политическата олигархия, което същата хвърли и занапред все по - агресивно ще хвърля срещу всеки макар и плах опит да й се поставят вербални и каквито - и - да - е други корективи, обществено - необходими и демократични. Всъщност, примерът с НДСВ и Костов оголва съвсем нагледно страха на българския псевдо - елит от самата същност на демокрацията - от властта и контрола на обществото. Страх, съвсем естествен поради факта, че в България политиката не е дейност, обслужваща обществото и всеки негов член персонално без оглед на привилегии и ограничения, а е източник за лично облагодетелстване и забогатяване на ограничен привилегирован кръг хора, по правило на т.нар. политическа класа и създадената от нея номенклатура.

Средството за защита срещу това е преди всичко самото гражданско общество - като израз на активност на всеки член на обществото и израз на солидарност по общозначимите въпроси между всичките му членове. Правовата държава се оказва куха без активен и рефлектиращ на негативите гражданскообществен натиск върху политическата система.

Но гражданското общество съвсем не е даденост. То трябва да се създаде от самите членове на обществото в широк смисъл, от хората, представляващи в своята съвкупност от индивидуалности целокупния български народ.

Гражданското общество, в разнообразните прояви на своята контролираща активност, трябва да е своеобразен ОБРЪЧ около политическата система, а не обратно (и не "обръчите от фирми"!), каквото е положението понастоящем у нас. Само така и само тогава, политиците и политиката, при наличието на явен свой коректив, биха действали в името и с оглед интереса на излъчилия и снабдилия ги с власт народ, по-вярно - биха били заставени да го правят.

Гражданското общество - коректив на политическата система II

С известна редакция по текста, публикуван във форума на БАЛ.

***

« -: Март 08, 2006, 07:01:53 pm »

Не броят на участниците в проявите на гражданско-обществена активност, още по-малко броят на инициаторите или пък тяхната популярност, са най-важното първо условие, без което гражданското общество не може да се състои. Нужно е, на първо място, поне един или още по-добре няколко граждани да започнат някаква форма на активност - публикуване или обявяване чрез медия на мнение, коментар или позиция, издигане на искания пред парламента, дори изразяване на явно възмущение от административен произвол или бюрокрация. Минимумът, с други думи, е да имаме инициатива. Личноста на инициаторите, а в проява - и на участниците, ще е от значение за случването на гражданското общество тогава и доколкото с поведението си последните са послужили за превръщането на иначе личната им инициатива и/или проява в пример. Инициативата - пример ще привлече участници и с тяхна помощ в един момент постепенно ще добие окончателния облик на същинска (гражданска) проява - протестен митинг, шествие, подписка, референдум. Количественото натрупване на инициативи - пример, прераснали в прояви и стимулирали на свой ред други инициативи и прояви, ще отнеме от явлението "гражданска инициатива /проява" статута на събитие и ще го "сведе" до практика - в обществен, и до начин на поведение - в личен план. Едва тогава бихме могли да кажем, че гражданското общество се е случило.

Хората не мислим еднакво и обратното би било неестествено, а за мислене - абсурдно. Но няма да спра да вярвам, че е добре повече българи да достигнем до разбирането на собственото си значение, почерк и роля за освобождаване и подобряване на обществения живот и чрез него (а не обратно) на техния личен, до осъзнаването, че не делегацията на функции и власт на представителната политическа класа е решение и път към свобода, законност, демокрация и просперираща родина, а преди всичко активната позиция и глас на колкото се може повече отделни личности по всеки въпрос, проблем, случай, засягащ ги пряко или косвено, чрез прякото си значение и отражение в личната сфера на друг техен сънародник. Политическата система, доколкото от нея се очакват все пак и обществено - полезни функции, ще бъде заставена да ги изпълнява, ако и доколкото бъде "поставена" вътре в обръча на гражданско-обществения контрол и натиск - само така има някаква надежда (макар и минимална предвид трагичната българска пасивност) решенията й да бъдат вземани при отчитане на обществения и като цяло народен интерес.

Преди учредяването на АТАКА, в набиращия популярност форум към сайта на г-н Волен Сидеров, запитах напълно неизвестния за мен тогава Димитър Стоянов, подвизаващ се в онлайн - пространството под никнейма "Курт Докс", съдържат ли се в устава на новата партия конкретни текстове, гарантиращи съществуването на някаква, макар и формална вътрешно - партийна демокрация. Отговор, както като че ли всички ще се досетим, не последва. Разбира се, нямам никакви съмнения, че това поведение, както и премного други неща в българската политика - балони, които се пукат един след друг, съвсем не са "особен случай", изключение. Властта и особено партиите са феномен по начало противостоящ на демократичността - ако последната се схваща като възможност да се изразяват и чуват повече и различни мнения и да се търсят и вземат общоприемливи решения, то партийността (в наши дни) е доведена до силно авторитарна система (от тотално лидерски тип) за потъпкване на свободното мнение и за провеждане на решения в тяснокръгов (котериен, клиентелистки) интерес.

Това може да бъде ограничено само ако "обръчът от фирми" бъде сменен от обръча на гражданите. Партиите ще продължат да "оправят" партийците, в най-добрия случай и известна част от гласувалите за тях.

И тъй като понастоящем всичко - и медии, и институции, да не говорим за социология, политология и др. папагалстващи звена - всичко е в, а не извън кръга на политическата система (доказателство за което е фактът, че никое от тези звена не излъчва продуктивни критични позиции спрямо нея), то откъдето и да се започне с гражданско-обществен контрол и натиск все ще е подходящо и правилно. Това казвам във връзка с изразеното в един форум мнение, "че трябва да се започне с това да се създадът медии, а успоредно с това да се НАЛОЖИ СПАЗВАНЕТО ОТ ВСИЧКИ НА ЗАКОНИТЕ В ДЪРЖАВАТА /независимо дали са лоши или добри/"

Аз мисля, че трябва да се започне с подготовката и предизвикването на референдум за определяне на специфичните за нас като народ български ценности. Нека всяка сила - политическа и друга, както и всеки желаещ гражданин или група граждани да издигат проекти за една такава харта на българските ценности. И нека мнозинството сънародници да реши кой проект или комбинация от такива да бъдат избрани, а след това и включени в основния закон на държавата. По този начин всяка политика (независимо на коя партия или правителство), противоречаща на конституционно -гарантираните национални идеали и интереси, ще бъде противоконституционна и следователно обществено-неприемлива и вредна по силата на самата канституционна норма, а всеки протест или митинг в тази връзка ще бъдат законосъобразни актове за спазване на законноста и правовия ред. Така например, ако народът ни е за интеграция (в ЕС или в друга международна организация и т.н.), нека той реши това, с всички произтичащи от тук ограничения за суверенитета му, съответно с всички специфични за него особености на интеграцията му.

И тук, разбира се, стигаме да големия, същински въпрос - съществува ли изобщо в международен план признаване и зачитане на правото на народите на свободно мнение по засягащите ги въпроси, или всичко е само външно-политически диктат поднесен в лъскава демократична опаковка?! Какво е всъщност интеграцията - геополитика на Великите сили, или избор на осъзнали интереса си народи? Ако е второто, никой не би имал нищо против референдумите, защото те само обличат в правна форма осъзнатата народна воля - нежеланието и прескачането на прякото гласуване говори единствено и само за предварително взети решения "в тесен кръг", а съображенията, че това се прави "на полза роду" са популистки и исторически опроверган трик за прикриване на стремежа за запазване на привилегии.

Са съжаление днес фактите говорят, че нещата (вкл. и интеграцията) като че ли не се случват, а налагат.

Харта на българските ценности - що е то?

Публикувано през 2006г. във форума на БАЛ, а преди това и в някои от първите сайтове на Волен.

***
Съвременните реалности в света днес са такива, че се задълбочават и усложняват два процеса - глобализация, свързана с отпадане и ограничаване на различията и суверенитетите, от една страна, и обратен опит, стремеж последните да бъдат запазени, от друга. Най-кратко казано, голямата причина за първия процес е стремежът на световния капиталов елит за запазване на привилегиите в условията на все по-намаляващи природни ресурси, а за втория - естествената човешка нужда от свобода, която е и първо най-важно условие за съществуване не само на отделните индивиди, но и на народите като цяло.

Свидетели сме на все по-явно (какъвто е случаят с България) налагане на т.нар. "ограничен суверенитет", говори се и за "делегиран суверенитет" (в полза на структурите на ЕС, например). Оправданието за това е представено с фразеология от рода, "евро-атлантическата интеграция го изисква", "Европа каза", "Америка реши", "от МВФ искат" и т.н. Както знаете България е единствената европейска страна лишила се доброволно (поне така изглежда) от макро -икономическия си суверенитет - чрез въвеждането на Валутен съвет. Конституцията се променя три пъти главно поради настояване от страна на ЕС. А сме кръшнали, а сме останали извън съответната интеграционна общност или структура! Какво е това?! Прилича ли ви на доброволно влизане някъде? Някои ще кажат, ами те могат и без нас - което, поне според мен, най-малко е спорно, но това е друга тема. Не е нужно тук да цитирам сега политци (който иска да прочете стенограмите от дебата в Народното събрание във връзка с изпращането на последния военен контингент в Ирак - примерно изказването на идзгоненият от АТАКА Величков), за да обоснова фактът, че нас ни взеха в НАТО най-вече защото ТЕ искаха така! Макар и с нюанси същото е положението и с членството в ЕС.

Ами просто казано това е гео-политика - ново териториално делене на света, нов световен ред и т.н.

Защо се прави това ново разделяне на света? Дълга тема, разбира се, но поне като хипотеза бих могъл да кажа, че най-вероятно поради намаляващите ресурси и екологичните аномалии в света ще продължи да се задълбочава процеса на все по-голямо изоставане на бедните райони от богатите и силни такива. Богатият свят се изолира и затваря зад правни, военни, митнически, шенгенски и прочие стени. Можеби политиката по отношение на света извън тези стени е отложена за едно следващо време. Засега обаче уреденият свят се застрахова срещу идещите заплахи, които по мнение на световните гео-политически гурута, ще бъдат глобални. Затова и отговорът срещу тях е - интеграция, уеднаквяване, общности, глобализъм.

Дали действителната цел на глобализационните процеси е защита срещу заплахите на новото време, или е просто поредната нова форма за запазване и увеличаване привилегиите на световния елит (отваряне на нови пазари, приток на нова по-евтина работна ръка и т.н.) всеки може да си отговори.

И тук стигаме до заветното НО.

В описания дотук процес има нации и държави, които "водят парада" в един или друг смисъл, и такива които само се въртят, тласнати от други. За да е съответния народ от първите са нужни редица предпоставки. Тук икономистите ще кажат - нужна е силна икономика, юристите - ефективна съдебна система и спазване на закона, военните - модерна армия и въоръжения, една част от политиците ще кажат, че е нужно търпение, друга част - че са нужни националисти.

А според мен първо е нужно да имаме просто народ. Нищо друго.

А народът, като международно-разпознаваем субект, не може да съществува и да се прояви без съответните свои специфични ценности. Никой не казва, че те трябва да са непременно само различаващи се от ценностите на други народи - християнските ценности например са общи за много народи, правата на човека - също.

Но един народ имащ един минимум на себеуважение, само при наличието на който ще е в състояние да предизвика и другите международно-представени субекти (други нации, държави, международни организации и т.н.) да го зачитат, притежава всъщност едно по-малко или по-голямо (в зависимост от редица фактори като история, култура и др.) "съкровище" от собствени идеали.

Може българският народ да реши, че известно ограничаване или дори делегиране на суверенитета му е от негов интерес. Аз съм за утвърждаване като постоянна практика на това народът ни да бъде автор на важните за него решения.

Всъщност в добрия баланс на международно-приетите и специфичните български ценности се крие успехът на добрия проект за исканата от мен Харта на българските ценности. Уверен съм, че нашият народ е достатъчно зрял и прагматичен и добре разбира кое е добро за него и кое не. Виждам ролята си в един процес, чиято крайна цел е да направи възможна постоянната практика по даване думата на народа. Изобщо не искам да кажа, че целта на Хартата е да изхвърли общочовешките и общоевропейски ценности, но право на единствения суверен тук е да определи точно колко и кои от тях, в каква йерархична последователност ще подреди в собственото си съкровище. Още повече тук не става въпрос за ревизиране и "изхвърляне" на ценности, приети от България по различни международни конвенции - различните човешки, икономически, социални, културни права и т.н.

Но народът ни има право на установена по най-сериозния възможен начин (а именно в основния закон) възможност да изисква от представителната политическа система съответно на себеуважението му поведение от страна на преките участниците в тази система - политиците. Следователно ясно трябва да бъде очертано що значи национален интерес - и съответно кога същият ще бъде зле представен или защитен.

Всъщност зле представен и/или защитен ще бъде националният интерес когато представителната политическа класа извърши действие или пропусне да предприеме такова, и по този начин влезе в противоречие, заобиколи или наруши национален идеал, включен в хартата.

С други думи списъкът на ценностите (колкото и условно да е употребен терминът списък, затова от решаващо значение е формулирането) е равен на националния интерес и обратно.

От национален интерес ще е всеки акт който не накърнява и не противоречи на българските ценности.

Понастоящем по силата на чл. 5 от Конституцията всеки международен договор, ратифициран по съответния ред и влязъл в сила, става част от вътрешното българско право и дори ще има приоритет пред онези норми на последното, които му противоречат. Като знаем как се формират политическите мнозинства в българския парламент - с добре познатата ни пропорционална избирателна система, даваща неограничена възможност на партийните лидери да редят листи, ясно се вижда опасността определени парламентарни мнозинства да налагат на всички останали определено "външно право". Да не говорим за подозрителното единомислие на иначе яростни противници като българските "леви" и "десни" (с всичката условност на това разграничение) по въпроси "от национално значение", за каквито биват представяни почти единствено въпросите на евро -атлантическата интеграция, но не и вътрешни проблеми като бедност, демографска катастрофа, фалит на икономиката, престъпност, корупция и отаказ на властта във всичките и форми и от всички етажи да работи в полза на гражданите, по които - уви, няма единомислие! За какво говори това единомислие ако не за външно-политически слугинаж и за поведение на обречена колониална администрация, разбира се добре платена точно заради това.

Следователно за да се избегне "вкарването" във вътрешното ни право на норми обслужващи първо определен чужд интерес - като тези свъзани с отбараната и сигурността например, вкл. преминаването на чужди военни сили и разполагането на чужди военни бази на територията на страна ни - е нужно посоченият чл. 5 да бъде прилаган при съобразяване с корективна конституционна норма (отразяваща определена ценност), която да предвижда, че по отношение приемането на международни договори засягащи примерно отбраната, сигурността, вътрешния ред и др. области и материи е ноебходимо първо да бъде проведено допитване до българския народ.

Идеята за Хартата е проста - ще спести усилия, средства и време, доколокото при липсата й ще сме принудени за всеки конкретен случай на засегнатост на чувстовто ни че сме прескочени и прецакани да инициираме, организираме и провеждаме кампании по информиране, протести, митинги, събиране и внасяне на подписки, изготвяне на отделни законопроекти. Хартата еднозначно ще посочва кое поведение на политическата система е вън и срещу националния интерес и ще го санкционира дори само с обявяването му за противоконституционно. Санкция ще бъде и това, че гражданите не ще бъдат длъжни да се съобразяват с акт противоречащ на националните ценности, ако е необходимо дори след произнасяне на Конституционния съд. Но същественото е че ценностите ще са станали норми от най-висока степен.

Продават ни ... със земята

С незначителна редакция по текста, публикуван през 2006г. в някакъв форум...


***
Това, което още от славното време на Ф.Д. (произнесъл сакралната фраза, че успехът идва при успешните!) та чак до днес (времето на Н.В.С.В., мънкащ често да се гледа по-позитивно) се случва с българската земя и в частност с т.нар. "земеделски земи" е процес, който следва логиката на световните тенденции в тази област - логиката на това, което днес е реалност в САЩ, а и в ЕС. Това е процесът на преминаване на селскостопанските и земеделски дейности и ресурси, какъвто без съмнение е земята, от ръцете на можеството и по правило дребни фермери в ръцете на малък брой едри, по правило мултинационални агроконгломерати, които чрез поредици от сливания (които те наричат също "заздравяване") по същество налагат пълен монопол върху тази дейност.

За да не звучи горното като голословна декларация, прилагам следния цитат от книгата на Гор Видал "Вечна война за вечен мир", където авторът цитира есето на Джоел Дайър "Плодовете на яростта: Защо Оклахома Сити е само началото", отбелязвайки: "В момента една шепа агроконгломерати действат, за да прогонят останалите в Америка дребни фермери от земите им, като системно изкупуват продукцията им на цени, по-ниски от разхода по нейното отглеждане, като по този начин ги принуждават да теглят заеми от банките на конгломератите, да правят ипотеки и да търпят възбрана над имотите си, и в крайна сметка да продадат земите си именно на корпоративно контролираните агрокомпании." Задавайки си въпроса, дали това все пак е действителна конспирация, Гор Видал отговаря положително, тъй като "сега, за първи път, оръжието на престъплението действително е налице под формата на един план, описващ как най-добре нацията да бъде отървана от дребните фермери. Дайър пише: "През 1962г. Комитетът за икономическо развитие (КИР) се състоял от приблизително 75 % от най-мощните корпоративни фигури на нацията. Те представлявали не само хранителната индустрия, но също така петрола и газта, застраховките, инвестициите и търговията на дребно. Почти всички групировки, които печелели от консолидирането, били представени в комитета. Техният доклад (Адаптивна програма за земеделие) очертава план за премахването на фермерите и фермите. Той бил подробен и добре обмислен." Същевременно "още през 1964г. членовете на Конгреса били информирани от индустриални гиганти като "Пилсбъри", "Суифт", "Дженерал Фуудс" и "Кембъл Суп", че най-големият проблем за земеделието е наличието на твърде много фермери". Като добри психолози КИР забелязали, че ако децата на фермерите бъдат изпратени в колеж, те рядко се завръщат в семейната ферма. ... Комитетът накарал правителството да праща фермерските деца в колежи. Както можело да се очаква повечето от тях не се завръщали. Правителството след това предложило на фермерите да се преквалифицират в друга работна сфера и да позволят земята им да бъде консолидирана във все по-разрастващи се концерни, притежавани от все по-малко и по-малко корпорации.

Следователно е задвижена конспирация, целяща да замести Джеферсъновия идеал за нация, чийто гръбнак се състои от независими фермерски семейства, с поредица от агробизнес-монополи, при които както пише Дайър, "едва от 5 до 8 мултинационални компании по същество представляват единствените закупвачи и превозвачи не само на американските зърнени запаси, но и на запасите на целия свят". Към 1982г. "тези компании контролират 96 % от износа на пшеница, 95 % от износа на царевица на Щатите" ... "
По нататък Гор Видал поставя въпроса, полезно ли е било това консолидиране за консуматорите и отговаря: "Като цяло не. Монополите не позволяват добра сделка върху цената, нито пък се грижат особено много за качеството, тъй като не съществува алтернатива на предлаганото от тях. Излишно е да се обяснява, че са враждебно настроени към трудовите съюзи и безразлични към трудовите условия на независимите някога фермери, превърнали се в ниско платени наемни работници. За онези от нас, отраснали в предвоенните щати, съществуваше сандичът с истинска шунка. От консолидирането насам шунката е станала толкова гумена, че вече няма вкус на нищо, а консистенцията й е като на розова пластмаса. Защо? В огромните свинарници прасето стои на едно и също място на крака през целия си живот. Тъй като не рови из двора, нито изобщо се движи, то не си изгражда естествена защита срещу зарази. Това предполага вкарването на огромни количества химикали в тялото на затворника до самата му смърт и трансформацията му в негодна за ядене шунка."

В заключение Гор Видал задава логичните въпроси: "Защо лишените от имот фермери нямат представители в Конгреса, към които да се обърнат? Защо консуматорите са хванати в капана на загадъчна ценова политика за продукти, които са с по-лошо качество отпреди?" Отговорът - отново Дайър: " Посредством своите лобисти изпълнителните органи на корпорациите съставили "адаптивната програма" за земеделие, понастоящем притежават или наемат, или просто успяват да сплашат Конгреса и президентите, а същевременно в съдилищата председателстват техните бивши лобисти, един безкраен запас от служители с бели якички, тъй като две трети от всички адвокати на нашата малка планета са американци. В крайна сметка хората като цяло нямат представители в правителството, докато корпорациите имат, и то много."

След като това вече е реалност в САЩ, в дома на Големия (ни) брат, не е ли наивно да мислим, че (вече) не се случва и у нас?! Реституирана, само тук-таме законно, земята остана задълго (дотук 16 години) да пустее, макар и награбена от смели предприемачи - арендатори, повечето от които сега - по-едри фермери. Тя пустя въпреки, че ликвидаторите от хунтата на Ф.Д. раздадоха на цени като за старо желязо на същите тия арендатори напълно работеща техника и материални бази. Те арендаторите, оправдаваха нулата, която предлагаха като рента, с амортизираността на презряната съветска техника, с климата и т.н. Но не и със собствената си нескопос и безхаберие за интересите на собствениците на основното средство за производство - земята. Изкарваха за себе си и за хунтата - вижте кой днес притежава мелници, зърнохранилища, фуражни заводи, животновъдни и едри селскостопански ферми: все наши момчета, хора на големи хора, приятели и близки на властта от вчера, днес и утре, "свързани лица". А пък хунтата не пречеше на мощния селскостопански внос от-къде-ли-не! От която точка на света ви хрумне - домати, краставици, чушки от братска Турция (кой казва, че това били традиционно произвеждани в БГ зеленчуци), ябълки от независима Македония, чесън от слънчева Аржентина (защо не), царевица от Големия брат (да ви е сладко, макар че е фуражна!)... Защо не се пречеше, а днес пък съвсем, на този глобален внос (светът страшно ни залюби изведнъж)? Ами защото по дефиниция и определение законно вече сме страна с "отворена пазарна икономика" (който не верва да прочете чл. 2 и сл. от Закона за БНБ)! Отворена. Ще рече - да идва кой и какво как си може! Всичко е добре дошло - от зарзалите та чак до религиите, да заповядат само. Е, по този начин, с много, ама наистина много отвореност, с една отворена отвореност - и предна и задна, ние (разбирай демократично "избираната" ни 16 години хунта) настанявахме и все по-отявлено ще настаняваме онзи бъдещ (и вездесъщ от днешната гледна точка на хунтата) работодател (онзи съвсем малък брой конгломерати), чиито ниско платени работници ще бъдем ние (не хунтата), при това в нетолкова далечно бъдеще.

Отвореността, или казано другояче - нулевата протекционистична политика в областта на селското стопанство (да речем чрез защитни високи вносни мита), съчетана с "отвореността" на БГ Конституцията, разбирай - свободата всеки човек на планетата Земя да закупи бг земя (каквато потенциална възможност последните поправки на практика позволяват), ще доведат неизбежно до прилагането на посочената по-горе в цитата "адаптивна програма" и у нас. Да, ще кажат умните кратуни на глобализаторите - ние се обвързваме със света, а при всяко обвързване даваш, жертваш нещо свое (но не тяхно, на глобализаторите!). Да, ще кажа аз, но вие какво жертвате, и за чия сметка е всъщност това обвързване?! Разбира се глобализаторите - интернационалисти са "За" по всякакъв начин и за всяко присъединяване стига да се прибавя нещо в сметката им, в джоба на всеки един от тях персонално! Но реалния дял от цената на днешните и утрешни обвързвания, които тайфата глобализатори ни налага без дори да ни пита, разбира се, плащаме и все по-яко ще плащаме само и единствено НИЕ - онези, от които винаги при (к`ва да е) нужда се взима (абе, намаляваш цените на телефонните разговори с чужбина, ама повишаваш тези на градските - хем "мило", хем "социално", хем пак анално!); онези, на които до Второ пришествие можеш да вдигаш цената на ток, вода, парно, и каквото се сетиш още - и нищо; които (вече) можеш да уволняваш за каквото ти скимне (не само защото "синдикати" е само дума в мн.ч. и поне един от лидерите им е масон, което разбира се е чудесно!); които великодушно си осигурил с "работата" да чакат пред Бюрата, да речем - по труда, за да им "намериш", че "и дадеш" работа, ако искаш ! и които си изпратил нейде за нещо, което само Биг Брадъра ти знае кому е полезно, и когато те се върнат тук с краката напред и в хоризонтално положение, ти излизаш с изявлението, че нещо е станало, ама какво (!!!), и т.н. но, че ти разбира се си свършил всичко както трябва. Неволно (или не) преминах на "ти", но събеседникът, улисан нейде в кротката си служба на туземен администратор, разбира се отсъства, точно както и в живота.

Християнство и национализъм

С незначителна редакция по първоначалния текст, публикуван във форума на БАЛ - http://megimg.info/badl/Forum/index.php/topic,78.0.html


« -: Април 02, 2006, 05:54:50 pm »

В едно по-старо издание на форума към volenataka.com още преди учредяването на ПП "АТАКА" споделих виждането си, .., че всяко Спасение е от Бог и то се заслужва чрез богоугоден живот "во Христа" на единици (останали дори напълно анонимни) и се дава като милост за нас, другите ... Някои атакисти тогава ме репликираха, че това било спасение само на душите, а пък физическото ни оцеляване и справянето с непосредствения ежедневен живот не било божия работа, а заслуга на политиците. Приведох следния цитат :" Посочете ми само един праведник и ще спася целия град!" Тъй казал Бог по повод "кризата" с градовете Содом и Гомор. Ясно е, че Бог искал спасението не само на душите, а и на живота, при това не само на някои, а на всички обитатели на двата старозаветни града. И то "на цената" само на един праведник!

Следователно, уповаването на възможностите и ефективноста на светските човешки явления - като политическа система, власт, пари, лидери и т.н. (наречено от известния сръбски теолог и православен духовник Горан Бигович "прогресивизъм"), също както и абсолютизирането на рационализма и науката в епохата от европеския ренесанс и до днес, без "поставянето" на това уповаване и абсалютизиране под "авторитета" на една над -човешка "институция", не са нищо друго освен култ към "златни", но в крайна сметка безпомощни идоли, към "гиганти на глинени крака". И въпреки че прилича, все пак култът не е и не може да бъде вяра, най-малко православна християнска. И макар че, някои от маневрите на последователите на култа са започнати с добри намерения, за благото на човека - като се почне от научни открития и се стигне до революции и преврати, все пак съвременното състояние на света и на планетата Земя и тенденциите на задълбочаване на "кризата в отношенията" околна среда - човек ни убеждават, че отварянето на нови прозорци и хоризонти пред знанието и развитието на технологиите и цивилизацията, каквото и да означава това, повече приличат на отваряне на кутията на Пандора, отколкото на портите на Рая.

Без Страх от Бога отношенията на хората помежду им не са и не могат да бъдат нищо друго освен подчиняване на по-слабия егоизъм на по-силния такъв.

И да ме прощават въодушевените политически ентусиасти от всички цветове и нюанси, но отношенията партии - редови членове и симпатизанти, кандидати за власт - електорат и т.н., особено в "красивия" им български вариант - добре познат с повторението : бързо и шумно издигане на балони с всякакъв цвят и скоропостижно изпускане на въздуха, съпроводено с характерен звук, поразително приличат на отношенията между посочените два вида егоизъм.

Национализмът като политическа доктрина и практика не прави изключение - нито е, нито може да бъде панацея. Бидейки политика и той е вид култ като описания по-горе, форма на "прогресивизъм" абсолютизираща едни неща и отричаща, загърбваща и/или омаловажаваща други.

Ние като индивиди и като народ трябва да разберем, че демокрацията и свободите не ги "дават" партиите (дори и най-добрите!) и министерствата, но са достояние на активното и солидаризиращо се гражданско общество. А човешките права и свободи са естествени човешки "атрибути", присъщи на хората "по природа" както ще кажат учените, а според мен - по Божия воля и промисъл и не са "подарък" от държавата и властта.

Християнинът е човек с общочовешка (дори и към врага!) отдаденост и любов, всяко "свиване" и ограничаване на която е белег за отстъпване от тази религия и присъединяване към посочения вече култ.

Национализмът често се показва като страх от чуждото и различното . Били опасни за физическото оцеляване на нацията. Напълно реално е чуждото и различното да имат и тези цели. Но всеки страх ражда демони. Ражда забрани, ограничения, подозрения, ако щете дори и превъоръжаване - все с идеята да си пръв и по-силен в удара. Страхът ражда дори възгледа, че атаката е най-добрата защита (без да мислим за футбола). Колко близо сме разсъждавайки по този начин до поведението, към което указват думите на Спасителя "Обичай ближния!", или тези на Бог Отец, изречени чрез Исая "Милост искам от вас, не жертви!". Казвам всичко това не от светски политически, а от християнски позиции. Защото Христовата вяра отрича страха. С това казвам, че национализмът не трябва да се основава на страх, а на положителни особености и черти на народния характер, бит, традиции и т.н., които не да бъдат абсолютизирани, а просто представени и защитени в контекста на особеностите на световните нации и култури. В тази връзка не трябва да се правят отделни партии и организации базирани на национализма , той следва да е в поведението и практиката на всяка българска партия и на всеки политик и общественик персонално. Нещо повече - патриотизъм и национализъм, като система от български ценности, са нужни и като възпитателен и като културен модел за всеки български гражданин, от най-ранна до преклонна възраст. А в колко по-голяма степен важи това за християнските ценности. Но възприемането като свой на този модел не може да стане по призив и повеля, а само като резултат от себеосъзнаване. Този процес може да бъде стимулиран чрез предизвикване на дискусии, срещи-разговори, семинари и мощната и неоспорима роля на АТАКА в тази посока не може да бъде подмината с мълчание. АТАКА "постави на масата" съществено нов дебат в българското общество, създаде условия и среда за полемика по въпроси като този за приоритета и съотношението на българските интереси и задълженията и ограниченията, свързани с интеграцията на България.

Национализмът не следва да бъде "ешелониран" в нарочна самостоятелна политика и партия, а обратно - да бъде задължителна черта на всяка българска политическа сила и политика. Фактът че той се превърна в самостоятелна доктрина и база за поява на основани на него организации, само потвърждава до болка известния факт, че останалите "играчи" играят за някой друг, но не и за нас българите, или със сигурност - все още не.

Когато националните идеали и ценности, приети с референдум от единствения и безспорен суверен - българският народ, бъдат посочени в основния закон на родината и по този начин им се гарантира онзи стабилитет, който без съмнение заслужават, въпросите що е национализъм, нужен ли е той, полезен ли е и т.н. ще са ирелевантни, въпросът ще е дали и доколко политиците и политическата система не го неглижират, заобикалят и нарушават с действията или бездействията си.

Но това означава, че от политика и база и повод за различни политически борби, национализмът ще е станал част от ценностната ни система. Тогава например ще сме разбрали, че когато някои от нас живеят зле, проблем имаме или ще имаме всички.

Защо Конституционният съд не каза “не” на монополите?

По http://opinions.bulgarianpost.com

В случая общественият интерес е още по-изострен и заради факта, че шест от гласувалите членове на КС са подкрепили позицията на Гиньо Ганев за равнопоставеност на стопанските субекти и в защита на потребителите, а пет, т.е. малцинството в случая, са бранителите на монопола на “Топлофикациите”, но въпреки това искането е отхвърлено, защото не събра необходимите седем гласа.

Разпоредбата на чл. 154, ал. 1 от ЗЕ регламентира възможност задълженията на потребителите - неизправни длъжници, да се събират по реда на чл. 237, б. “к” от ГПК на основание извлечение от сметка на топлопреносното предприятие. По смисъла на цитирания текст от ГПК, извлечението от сметка е несъдебно изпълнително основание, въз основа на което се създава привилегия на кредитора, предоставена в близкото минало на “държавните социалистически организации”.

Тази привилегия му спестява осъдителния исков процес и му позволява да пристъпи към принудително изпълнение без предварително осъждане на длъжника. Без съмнение несъдебното изпълнително основание поставя в неравностойно положение длъжници и кредитори. Затова определянето на някои вземания за несъдебно изпълнително основание, за да не противоречи на Конституцията, следва да засяга изпълняеми права, които произтичат от достатъчно убедителни и безспорни от формална страна писмени актове.

Безспорно в случая е единствено, че извлеченията от сметки на топлофикационните дружества далеч не са безспорни! И процесът срещу Валентин Димитров вероятно е върхът на айсберга? На основание чл. 154 от ЗЕ обаче само “Топлофикация – София”, например, е завело над 38 000 дела срещу потребители с неплатени сметки, а вече присъдените вземания са за около 48 милиона лева!

Тревожно е, че голяма част от натрупаните задължения на потребителите-длъжници се дължат на некоректни и неправомерни действия на самите топлофикационни дружества. Така монополистите отказват да приемат следващи плащания, когато потребителят е оспорил своя предишна сметка.

“Топлофикациите” не използват също така даденото им от ЗЕ (чл. 154, ал. 2) право да прекъсват снабдяването с топлинна енергия при забавяне плащането на дължимите суми с повече от два месеца след определения срок за плащане, а оставят длъжниците си буквално “да се удавят”, знаейки, че монополното им право е защитено от една несправедлива законова норма.

Ала по силата на чл. 19, ал. 1 и 2 от Конституцията свободната стопанска инициатива, еднаквите правни условия за икономическа дейност и защитата на потребителите са гарантирани. Мнозинството конституционни съдии, начело с докладчика по делото – Владислав Славов, приемат, че в нарушение на тези конституционни изисквания с чл. 154, ал. 1 от ЗЕ е създадена без основание привилегия на стопански субекти, които като топлопреносни предприятия се явяват регионални монополисти.

Наред с това е общоизвестно, че количеството на използваната от потребителите топлоенергия се измерва с разнородни технически средства и по сложна и трудно разбираема методика. Нещо повече - недопустима практика е също така, че „Топлофикация – София” изчислява сметките за отопление и топла вода на потребители, живеещи в сграда–етажна собственост, които не са преминали на системата „топлинно счетоводство”, по методика, която не е публично достояние.

Като заключение повечето членове на КС констатират, че с чл. 154, ал. 1 от ЗЕ се нарушават правата на гражданите. Нарушен е не само чл. 19, ал. 2 от Основния ни закон, но и чл. 4, ал. 1, закрепващ принципа за правна сигурност и материална справедливост, и чл. 6, ал. 2, прокламиращ равенството пред закона.

Въпреки различните становища в КС, следва да се изтъкне, че е нарушено и основното право на защита на законните права и интереси на гражданите, въздигнато като принцип в чл. 56 от Конституцията. Съдебната защита, която би могла да се използва от длъжниците, като се обжалва определението на съда за издаване на изпълнителен лист на “Топлофикация” или с възражение по образуваното изпълнително производство, или по исков ред с отрицателен установителен иск, е твърде имагинерна.

Трудно е да си представим как потребителят ще се сдобие с убедителни писмени доказателства, че извлечението на топлопреносното дружество от сметката му не е вярна? Или защо някой, който от години си е свалил радиаторите и не ползва топла вода, ще плати обезпечение и ако съдът спре изпълнението, ще принуди кредитора да води положителен установителен иск, за да докаже вземането си? На практика гражданите, които живеят в сгради-етажна собственост, се третират не като потребители на обществена услуга, каквато е снабдяването с топлинна енергия, а като закрепостени към фактическия монопол на топлофикационните дружества.

На обратното мнение обаче са петимата конституционни съдии, с чиито мотиви, макар и във фактическо малцинство, КС отхвърли искането на националния омбудсман. Според тях не е безспорно, че атакуваният законов текст създава правно неравенство, като привилегирова топлопреносните предприятия по облекчен ред да събират вземания си. Те признават, че са мотивирани от икономическата целесъобразност, продиктувана от необходимостта от нормалното функциониране на енергийния отрасъл.

Затова смятат, че създадената с атакувания чл. 154 от ЗЕ възможност топлофикационните дружества да събират вземанията си по облекчен ред не представлява неравноправна клауза в потребителския договор при общи условия, сключен между доставчика на топлофикационната услуга и нейния потребител, тъй като това се налагало от режима на работа на тези предприятия и значението на този вид услуга за обществото.

Членовете на КС в малцинство аргументират тезата си и с практиката на т. нар. “услуги от общ икономически интерес”, дефинирани в европейското право като търговски услуги от обща икономическа полезност. Топлопренасянето било такава услуга и това обуславя възможността принципът за еднакви правни условия за стопанска дейност да не се прилага към отношенията между производител и потребител.

В “Бялата книга” на Европейската комисия от 2004 г. относно услугите в общ интерес обаче може да се види, че европейските стандарти изискват при предоставянето на такива услуги да се осигури най-висока степен на потребителска защита. Освен това едва ли топлопренасянето у нас може да се разглежда като услуга от общ икономически интерес. Снабдяването с централно парно и гореща вода обхваща около 20% от българските домакинства. А през последните 10 години само в столицата собствениците на повече от 40 000 жилища са си спрели парното и/или топлата вода... Конституционните съдии, гласували против искането на омбудсмана на Републиката, вероятно не са от тях.

Тук трябва да отбележим непременно едно кънтящо с показателността си отсъствие. КС е конституирал като заинтересовани страни по делото Комисията за защита на потребителите и Федерацията на потребителите в България. Може би не звучи учудващо, че чиновниците на правителството от КЗП не са си направили труда да представят становище по искането на Гиньо Ганев. Толкова по-учудващо е, че неправителствените “чиновници” от Федерацията на потребителите също не са депозирали позиция. А може би за тях важи прочутият виц, че имат собствено мнение, когато публично тръбят, че се борят с “Топлофикация”, но не са съгласни с него, когато нещата опрат до защита на реални права пред КС?

Какво следва все пак от тук нататък? Член 154, ал. 1 от ЗЕ си остава противоконституционен, плащането на такса “мощност” си остава несправедливо, а методиките на фирмите за топлинно счетоводство си остават по-тайнствени и от шифъра на Леонардо. На потребителите остава да плащат сметки, независимо дали са съгласни с измерванията, иначе извлеченията по тях могат да станат несъдебно основание за изваждане на изпълнителен лист срещу длъжниците.

Зер съдебните основания срещу монополния произвол на “Топлофикация” ще се позабавят. Или другият вариант – засилена обществена и медийна подкрепа на предложенията на националния омбудсман Гиньо Ганев до Министерския съвет. Накратко казано, те включват следните идеи: премахване на такса „мощност” за потребителите, които не ползват услугите на топлофикационните дружества, а за тези, които ползват само топла вода, евентуално да се предвиди да заплащат не повече от половината от стойността й; отмяна от НС на предвидената в чл. 154, ал. 1 от ЗЕ възможност топлофикационните дружества да се снабдяват с изпълнителен лист за вземанията си само въз основа на извлечение от сметки.

Monday, March 26, 2007

Един забранен портрет

Велислава Дърева

Текстът е препечатан от в. "Култура"


Има свобода на печата, няма свобода на словото. Няма независим вестник, няма независимо радио, няма независима телевизия. И не е имало. Пише го във всеки учебник по журналистика. Който чел - чел.

За човек, който не е чел, това звучи нахално, неблагодарно и черногледо. Но е така. Колкото и да не ни харесва. Този христоматиен факт улучва право в сърцето нашето единствено постижение за 14 години. Като общество. И удря с опакото на ръката нашата илюзия. Като гилдия.

Свобода на печата има дотолкова, доколкото всеки Биг Бос, снабден с пари, власт и влияние, може да стане горд притежател на вестник, радио или телевизия. Или на всичко едновременно. Свобода на словото има дотолкова, доколкото всеки журналист разширява територията на свободата, като я отвоюва всеки ден. От същия Биг Бос, от неговите интереси, от неговите зависимости.

От какво зависи човекът с парите?

1. От своите пари. От тяхното количество. От тяхното качество - от тяхната биография, от начина, по който са възникнали, и от извора, из който са избликнали. От това дали имат нужда от пране, гладене, парфюмиране и изобщо - от хигиенизиране. От вродения инстинкт на парите да се размножават.

2. От неговите отношения с управляващите. Предишните. (На които е плащал, за да дойдат на власт, а после е платил, за да паднат от власт.) Сегашните. (От които чака отплата за това, че ги е докарал на власт, които рекетира със заплахата, че ще ги свали от власт, и на които организира всякакви активни мероприятия с активната роля на своята медийна империя.) Бъдещите. (На които е готов да плаща, за да дойдат на власт, стига да ги знае кои са точно и да се ориентира навреме.)

От размяната на взаимна благоволителност и покровителство, на изгода и изнудване, зависи всичко: Спокойствието на властта. И парите на Биг Бос - вкусни сделки, изгодни държавни поръчки, лицензи, контрабанда. Във и извън страната. Докато интересът е взаимен, изданието е официоз. Когато интересът на Биг Бос настъпи властта по нейния интерес или обратно, за 24 часа изданието мутира в опозиционно, революционизира се и поема курс на въоръжена борба срещу правителството.

3. От неговите отношения с правосъдието. С хората на закона. Със самия закон. Това му гарантира закрила, безнаказаност, неподсъдност и всепозволеност.

4. От амбицията му да подчини и манипулира една (всяка!) партия чрез своята медийна империя. Защото маскира своите бизнесинтереси като политически възгледи. И постига своите политически амбиции със силата на парите.

5. От неговите отношения с други Биг Босове. От пъстрата палитра на приятелските кръгове, в които влизат разноцветни политици, магистрати и добре облечени бизнесмени. Колкото по-пъстро - толкова по-всеобхватно.

6. От мястото му в светлия бизнес. И в тъмния. Особено в него!

7. От мястото му в явната власт. И в тайната. Особено в нея!

Най-циничното е, че Биг Бос непрекъснато изисква от нас да му съчувстваме. И да му "влизаме в положението". Ние! В неговото "положение"!

Всички тези зависимости се стоварват като железобетонна плоча върху всяка редакция и върху всеки журналист. Няма редакция, която да не е затисната и смазана от тази плоча. Няма редакция, която да не изпада циклично в шизофренно раздвоение на своята колективна личност поради бясната скорост, с която интересите на Биг Боса сменят своята посока и направление, врагове и приятели.

От какво зависят журналистите?
От всичко това.

От неписания (а защо не и писан!) ферман със забрани: забранени за докосване теми (вкл. информационно), забранени за интервюиране лица, забранени за публикуване лица, забранени за критикуване лица (от прононсирани бандити до български и чужди политици), забранени за споменаване лица.

Журналистите зависят от благоволението и благоразположението на Биг Боса. От всяка негова дума и телодвижение. От полъха на неговите капризи. От повея на неговите желания. От писъка на неговите прищевки. От крясъка на неговите мании и маниакалности. От трясъка на неговите страсти и пристрастрия. От амплитудата на неговата мнителност и подозрителност. От неговото здраве - физическо и душевно. От неговите истерии. От неговата история. От неговите грехове, комплекси и кошмари. От неговите сънища. От виното, което е пил снощи. От профила на неговите сексуални особености. От това дали се е събудил в своя замък при своята кифлоподобна благоверна; или в гиздавото мезонетче, което е подарил на официалната си любовница; или в квартирата на поредната невръстна репортерка, към която питае бистри бащински чувства. От любовта му към славата. От страстта му към показност и помпозност. От жаждата му за обществено признание. От потребността да бъде хвален, ухажван, възславян, ласкан, приласкаван и награждаван. От неговия егоизъм и болезнен егоцентризъм. От неговата самовлюбеност, самолюбуване и себеобожествяване. От неговата лична митология и патология. От неговото лицемерие и фалшиво приятелство. От способността му да смаже този, когото довчера е прегръщал и хвалел, и който е имал глупостта да си помисли, че Биг Бос му е приятел. От страха да не бъде дискредитиран в очите на тези, от които зависи. От паниката да не бъде низвергнат от висшето общество, където е попаднал като всички нему подобни - случайно и противоестествено. От ужаса да не бъде гръмнат в дружеска престрелка между добре облечени бизнесмени - негови партньори, конкуренти и събандити. От неговия нагон да подчинява всичко и всеки. От неговия диктаторски, авторитарен, тоталитарен, тираничен, феодален, робовладелски нрав, който е възглед за живота.
От неговата абсолютна убеденост, че щом има парите, има всичко. Че всичко знае, всичко може и всичко разбира. Че всяка глупост, изречена от него, е свещена истина, и всяка мерзост, извършена от него, е божествен и неоспорим акт на премъдростта.

От неговото Символ верую: Който плаща, той поръчва музиката.

Една отблъскваща кръчмарска максима, която всекидневно произвежда кръчмарски манталитет. Ако този, който поръчва музиката, разбира от музика - добре. Но в 90 % от случаите не разбира нищо. Поради което с еднакъв успех може да превърне Народната опера в чалгаджийско сборище, а всяка уважавана медиа - в изтривалка. Защото не "Турандот" пълни салона, а фалцетът на Азис. Защото не позицията, не принципите, не истината вдигат тиража. А позата, поръчката и интригата.

Със самочувствието на поръчител и благодетел Биг Бос изисква от журналиста днес да пише обратното на това, което е писал вчера, а утре да пише обратно на това, което пише днес. Понеже така повеляват върховните интереси на Биг Бос. За него в това няма нищо неестествено и недопустимо. Нищо неморално и осъдително.

Така Биг Бос извършва най-малко 3 престъпления:

1. Демонстрира своето абсолютно презрение към читателите, зрителите и слушателите.

2. Съсипва името и авторитета на един уважаван вестник, радио или телевизия. Уважавани заради тяхната позиция. Зачерква, унижава и подменя тяхната позиция със своя интерес. И от обществен фактор и граждански субект ги превръща в антипод, в отрицание на самите себе си.

3. Демонстрира своето абсолютно презрение, нетърпимост и непоносимост към журналистите.

Журналистът не е човек. А неодушевен предмет, чип, движима собственост, говорящ инвентар, наемник, крепостен, роб. Който прави капачки за буркани в неговия персонален медиен цех само защото Биг Бос е благоволил да го допусне там. Вярва, че е купил душата на журналиста. И не разумява, че срещу парите си получава нещо, което не се мери с пари. Легитимност и обществен авторитет. Получава ги благодарение на журналистическия труд, име и авторитет. За него тази мисъл е точно толкова кощунствена, колкото Вазовото "богатий с парите, учений с умът".

По негово дълбинно убеждение журналистът няма право на никаква позиция, още по-малко - гражданска. Няма право да пише и говори това, което мисли. Няма право да мисли изобщо. Особено обратното на личния интерес на Биг Бос. И всеки журналист, който си позволява нахалството да има гражданска позиция, е един неблагодарник, наглец и хрантутник, който яде скъпоценния хляб на Биг Бос.

Една личност изпълва Биг Бос с най-искрено и чистосърдечно възмущение - журналистът, който има таланта да бъде гражданин и таланта да бъде свободен. И който стои зад всяка своя дума с целия си живот.

Неговият идеал е журналистическият евнух. Ама и за евнух се иска дарбица, талантец някакъв - то е умението тъй да се сгънеш на четири, та ръцете ти да се влачат по земята, пък да зацвилиш раболепно с възторжен гласец: "Да, Шефе! Их, Шефе! Ау, Шефе!".

Биг Бос изпитва ужас от свободния човек. И презира тоя духовен и всякакъв евнух, тоя вдъхновен изпълнител на всяка поръчка и всеки каприз. И както го презира, тъй го възнаграждава, въздига и позлатява, дарява го с власт, почести и охолство. И ако перифразираме Йосиф Хербст, ще получим следното: "Чудят се на охолния журналист. Никой не се съмнява в охолството му, но всеки се съмнява в журналистиката му".

Така Биг Бос превръща журналиста в кръчмарска певачка, която изпълнява капризите на оня, дето й е пъхнал 5 лева в пазвата. Неговото изискване към журналистите е просто - да защитават неговите интереси със своите имена. Нали за това им плаща! Той със своето име не подписва никаква позиция.

Така превръща журналиста в най-беззащитния човек. Парадоксален, но прескръбен факт. За свободния журналист защита няма. Той просто бива изритан като мръсен пес. Не защото е сгазил лехата с еднопартийния лук (както беше), а защото е докачил Биг Бос на интерес, мания или патология, на минало, мнителност или самолюбие. И защото е закачил някой от неговите явни и тайни финансови и властови източници. И винаги идва оня момент, в който журналистът открива, че където и да мръдне, все ще настъпи Биг Бос или неговите близки и приближени министри, магистрати и мутри. Защото всяка пора на обществото е затъкната и затапена от безграничните амбиции и безграничната алчност на Биг Бос и компания.

Така превръща вестника в пералня, радиото - в химическо чистене, телевизията - в инструмент на своя личен каприз, на своите лични амбиции, на своето лично богатеене. Капризи, амбиции и богатеене, които обикновено нямат нищо общо с интереса на държавата. А тъкмо обратното. Защото Биг Бос превръща медиите и журналистите в поданици, биячи и фаворитки на онази паралелна държава, която наричаме мафия.

Ама това е цензура! - ще викнете възмутени. Да. Това е портретът на новата цензура. Този портрет е абсолютно забранен. Забранен за написване, забранен за публикуване, забранен за изричане, забранен за помисляне. В сравнение с новата цензура тоталитарните нрави изглеждат чисти, ясни и дори романтични. Новата цензура е не просто партийна. Не просто номенклатурна. Не просто политическа. Не просто властническа. Не е само диктат на парите, диктатура на интереса, гилотина на олигархията или вонята на кръв, идваща от подземния свят. Тя е всичко това. Едновременно. Един коварен конгломерат, подгизнал от власт, пари и кръв, концентрирал могъществото на една нова номенклатура, на една нова каста.

Затова, като отворите един вестник, като погледнете една телевизия, като се заслушате в едно радио, веднага ще забележите как зад една сензация, зад един гневно мазен глас, зад свирепото лице на един журналистически евнух наднича муцуната на оня, дето поръчва музиката. И веднага ще разберете кой точно е поръчал музиката и с каква цел. Муцуната на новата цензура.

Новата цензура отнема гласа на обществото, заробва съвестта на обществото, загробва духа на обществото. И ги подменя със себе си. Новата цензура убива обществото на клетъчно, на генетично равнище. Защото го обезкуражава.

Разяжда го. И го развращава.




Ето и мнения, предизвикани от горната статия:

12-12-2003


helli
Когато четох статията, ми се искаше аз да я бях написала- толкова е АБСОЛЮТНО вярна. Всичко това е точно така. Десет години в професията ми трябваха да разбера, че детската ми мечта да стана журналист е била най- глупавото нещо в живота ми. Когато започнах, бях нахъсена наивна млада репортерка, пълна с илюзии. Сега съм обезверена вестникарска писачка, която истински ненавижда т.нар журналистика. Как хората не разбраха, че истинска журналистика в България НЯМА! Това е мръсен , нископлатен и неблагодарен труд. Съжалявам 20 годишните, които започват работа в медия. Ама истински!
26.09.2005

europa
Прекрасна и вярна статия. Знам за какво става дума от личен опит. Въпреки че никога не съм имала досег с лявата идея, харесвам стила на журналиста Дърева. На когото не му е по кефа, нека опита да поработи малко вестникар... Браво, Велислава!
26.08.2005

Биляна Карадалиева
Всичко това е вярно, но не е най-лошото. Най-лошотое, че в собствениите ни висши училища няма свобода на словото, на свободното изразяване. А ако там го няма, то къде да го търсим. След като един преподавател може да смаже желанието ти да се изкажеш свободно, не бива да се изненадваме, че при журналистите се случва нещо подобно. С поздрав: Биляна
27.05.2005


... и моя пост
:


Ще се огранича да призная, че харесах една статията на В. Дърева от 2003г. препечатана в сайта на г-н Боршош от в. Култура. Сам се изненадах, че заглавието й - "Един забранен портрет" , предизвика в мен спонтанна асоциация с книгата на френския журналист и историк Ален Герен - "Хората на ЦРУ". Когато след това я отворих всичко бързо намери обяснението си - въведението й е озаглавено "Семейни портрети". Но всъщност, не външната лексическа прилика бе източникът на моето усещане за "продължение (или задълбаване) на темата". А духът, който витае и в двете четива. Ми(с)тичният дух на една-и-същата недосегаема, мъчно разпознаваема в ежедневието (на пръв поглед) и пагубна сила. Защото, въпреки че "забранения портрет" на В. Дърева и показва, и скрива събирателния и абстрактен образ на "новата цензура", без тя да е персонализирана с лични данни да речем, а обратно "семейните портрети" на Герен са съвсем конкретни хора и сенки от коридорите на Ленгли - все пак и в двата случая първообразът, моделът "позирал" за създаването и на двата портрета, е един и същ : световният Биг Бос (който плаща и поръчва ...). Но, ние можем да го назовем и с други имена - върхушка, елит (корпоративен, наднационален, глобален). Четейки, преди време, историите на джеймсбондовците на "световния полицай" аз усещах все по-осезаемо, все по-остро реалността на този могъщ дух , който не е нищо друго освен типаж, образ - сбор, колекция от всички отделни Биг Босове, чиито конкретни имена са, от друга страна, неназованите имена на цензурата, за която пише в статията си г-ца Дърева. Защото цензурата са всъщност хората, които бранят привилегиите си - онова количествено повече, което ги прави различни от другите, които го нямат. Именно те, хората на привилегиите, навсякъде са едни-и-същи, точно такива каквито ги описва и В. Дърева - тоталитарно-авторитарни, упоени от себе си робовладелци. Те ненавиждат съревнованията, честните битки, постигнатият с труд успех. Вместо това предпочитат далаверата, връзките, подкупа, напредването с неподбиране на средствата.

Thursday, March 8, 2007

Преди Атаката

Това написах до хората зад първия сайт на Волен Сидеров преди създаването на "Атака"
(помествам с незначителна редакция)


"Administrator - преди няколко дена дадох и скромното си мнение по популярната вече във форума тема за "продажбата на земята". Озаглавих постинга си "Продават ни ... заедно със земята". Както се вижда от самото заглавие основното и в тази поредна гавра с България и българското е, че и този безпрецедентен акт (поправката в Конституцията), както всички
досегашни действия и бездействия на управлявалите хунти, които Вашингтон ни налага вече цели 16 години, има за цел обезкръвяването и пълното обезправяване на българите до постепенното им отмиране. Отмиране физическо, морално, интелектуално, но можеби в обратен ред. Това е "програмата", планът на елита за нас, широките народни маси. Разбира се планът е глобален, а България е само малка гара по пътя му. Но и тя не е и няма да бъде подмината. Точно, защото планът, замисълът е глобален.


Бих искал да знам какво е мнението Ви?


Много от хората във форума са "за" създаването на организация, за която засега е ясно само, че трябва да е патриотична. Но православния човек, струва ми се, ще се съгласи, че да се бие огъня с огън (т.е. партиите - с нови такива) е равнозначно на това да се умножава злото. Защото какво би могла да постигне организацията, особено ако се бърза да се създаде заради изборите. Тя, партията е светско, прото-държавно образувание. Съпротивата срещу нея ще идва от един световен, наднационален господар, елитът яхнал САЩ и развития свят, цялата ни държава, от президента до последния кметски наместник, ще е в негова услуга. Ще тръгнем ли на кръв, ако отсреща (о)позицията е неизменна! А тя от векове е една и съща и звучи така : "Всичко за нас, нищо за другите!" Колкото и да се е огъвала отвреме-навреме, позицията на световния елит е и ще остане "за" запазване на вековните й привилегии и "за" потъпкване на демократичността и правата на мнозинството. Събитията в света след 11.09.2001г., особено в считаните за демократичен рай САЩ - с приемането на Патриотичния акт напр., потвърждават все по-осезаемо това статукво. Тъжно, но вярно.


С това не искам да кажа, че съм изобщо против организирането и против целенасоченото противопоставяне на статуквото.


Но, важно е за какъв вид организация става дума, какъв е статута й, формата, какви са целите и идеите, върху които стоят създателите й. Мисля, че като се изхожда от необходимостта от (бърз) ефект предвид предстоящите избори и от невъзможността да се създаде за кратко време образувание, хем, от една страна - юридически формално, хем, от друга, основано на ясни и приети на широка демократична основа принципи, не толкова политически, а по-скоро служещи за фундамент на дейност - коректив на политическото, най-удачно би било да се използва формата на "гражданско движение". Всяка друга формация не би избегнала прибързаността и стихийността в изграждането и на персоналния й състав, и на целите, идеите и позициите й. Не виждам защо г-н Сидеров се е отказал от идеята за бойкот на тези избори? На (политическа) България сега е необходим истински прецедент, ако изобщо такъв е възможен. Да се покаже на бг "елитът", че ние знаем, че това което те наричат демокрация и държавност не съвпада с нашите представи! Да покажем на Биг Брадър, че все пак и той ще трябва да се огъне за това-онова, и не само веднъж дори, и че е време да спре да ни прилъгва с разни блестящи опаковки от дребни демократични семки и бонбонки! Целта на бойкота да бъде позитивна - излъчването отдолу нагоре на личности, одобрени с действително максимално - широко народно мнозинство, а не избутване до властта на партийни листи от членски мухи, вкарани там (и в листите, и във властта) от твърдо - електоралните приятелско - роднински рояци. Тези личности да изготвят програма или програми, които отново да бъдат приети (или отхвърлени) чрез директно общонародно гласуване. Едва след одобрението с широко мнозинство на определена програма (в която по най-добрия за българския народ и избран от самия него начин бъдат включени и патриотичните идеи) авторите на приетата програма съставят персонално и структурно необходимата организация и стратегии за действие. Нека една подобна програма да бъде приета с референдум, пък после всички партийки - мераклии да заповядат да се състезават с организацията, разполагаща с нея, за влизане в парламента и за управляване!


Целта на една организация, каквато аз си представям, че е възможно да се сформира дори до предстоящите избори, би следвало да бъде - не да управлява и пише управленски програми, а да бъде (постоянен) коректив на политическата система, властта и апарата. Създаването й е възможно дори и сега въпреки малкото време, защото при нея нищо друго не е от такова значение както ценностите (защото те са всъщност коректива, не просто хората, които ги споделят). Казано е че стойността на нещата се определя по трайността им - а за нашата страна няма по-изстрадани във времето и по-формиращи в историческо и културно отношение от православните християнски ценности. Следователно хората, които ще попълнят широкия персонален състав на организацията е необходимо да са хора споделящи тези ценности (не непременно само тези с най-високите морални добродетели), затова не са изключени и хора от другите етноси и религии - тук става дума дали си съгласен с ценностите на Православието. Следователно широкия състав на организацията са личностите, хората способни да признаят положителното, доброто. Но принадлежността им към организацията не е членство, в юридическия и в широко - употребимия смисъл. В този аспект, организацията не е нещо по-различно от функциониращо гражданско общество, подчертавам функциониращо - а това е възможно само при наличието на основа, каквато в една традиционно - православна страна би имало и морално и юридическо, и историческо основание да бъде Православието. Но православните членове също трябва да признават ценностите на другите религии, традиционни за етносите, живеещи в България. А този признак трябва да е един от критериите за включването на определени хора в тесния персонален състав на формацията. Мисля, че в този тесен състав следва да се съберат хора, независимо от религиозните им предпочитания, които обаче осъзнават ролята и значението на Православието за българската държава, именно защото се считат български граждани; също хора толерантни към религиозните убеждения на другите. В този смисъл организацията не ще бъде фундаменталистка, а стъпваща на споделени ценности. С други думи: важното е да я правят хора с Бог, отколкото безбожни. Втората основна ценност, която трябва да обединява лицата виждащи се като участници в широкия и тесен състав на образуванието, за което става дума, би следвало да е - любовта към род и Родина, патриотизма. Тези, които имат тази любов, ще постигат съгласие и въпреки религиозното си или друго самоопределение. Третата ценност мога да опиша така - демокрация означава законност, законността е равнопоставеност, привилегиите са извън законността и демокрацията. Поне в общи линии засега е това."


Tuesday, March 6, 2007

Ето първите пздравления за блога, които получих от верния си съратник в каузата на гражданското общество К. Воденичаров!

Подкрепям това което започваш и пожелавам успех. Ще пратя адреса на хора, за които смятам, че е подходящо. Утре с Юри *********** сме на регулярната среща на Ифандиев в кафе на адрес *************** от ***** часа. Казвам регулярна защото той ги провежда с почитатели, където продава и книгите си. Ще видим докъде са нашите неща, но ми е ясна картината, просто тласъка беше даден и ние трябва да продължим нататък.

Поздрави!

А ето и какво му отговорих:

Здравей и мерси за подкрепата за сайта!

Дано не ти се стори крачка назад - но аз винаги съм считал, че каузата на гражданското общество е наравно просветителска и организационна. Ако искаш погледни сайта на Майкъл Мур - той еднакво добре просвещава американците и същевременно комбинира просветните си действия с организирани мероприятия, например направил е писмени материлаи по които групи младежи, студенти, ученици и т.н. могат сами да се обучават в писане, разпространяване, публикуване и обществена защита на статии и дори книги с антивоенна и контра - Буш насоченост - www.michaelmoore.com

Мисля, че на онази среща в София идеята ми за Харта на българските ценности не бе разбрана, и вероятно не съм я поднесъл разбираемо. Дано поне ти си съгласен, че докато самият ни народ не определи какво според него е национално важно, понятието "национален интерес" ще бъде употребявано от всяка партия с променлив и размит смисъл. А без ценности не можеш да градиш държавност, демокрация и законност - те са това от което трябва да се започне, началото, не вземането на властта. Това не може да се постигне с класическите методи на политиката - партия, избори, участие в управлението. Не можеш да създадеш това което една нация, един народ сам би посочил като важно, ценно за него. А още при правенето на партията ще цъфнат добре известните черти на българския политически живот - лидерско начало и авторитарно вземане на решенията, неглижиране на вътрешно-партийната демокрация, което на свой ред отглежда около лидера и ръководството обкръжение от партократи, пробиващи си път към партийния връх с мазнене и съгласие с решенията от горе, а всичко това пък е естествена среда за корупционни практики и клиентелизъм, за навъждане на номенклатура.

Смиисълът от една организация (или няколко) за целта на създаването на гражданско общество в България е в даването на примери на активност с реален видим ефект. Защото "номера" е, ако можем, да помогнем да се произведе активно поведение на колкото се може повече българи, а не да ги заместим като техни представители и при липсата на "каталог" на националните интереси да им натрапваме, че правим нещо си "на полза роду". Кое е полза роду трябва да каже нацията. Тогава ще има дефиниция на националните интереси. При тяхната даденост всички участници в политическия живот, най-вече партиите, ще трябва по необходимост да са националисти ако спазват конституцията, в която народната воля, избрала ценностите си, ще се е отляла. Създаването на отделни нациналистически партии ще се окаже безсмислено, защото всяка политика и партия ще трябва да се основават първо и задължително на дефинираните национални интереси.

Поздрави

На Юри и г-н Ифандиев също

Thursday, March 1, 2007

Образът на туземния администратор

Сега да се запознаем и със събирателния образ на нашите колониални администратори. Мисля, че много от тях изглеждат почти като приложения образец!

Явлението Велчев

Вестник "Седем"


Сдържан. С втренчения и немигащ поглед на заклет картоиграч. С премереното самообладание на рутиниран брокер. С тренираната застиналост на хищник, готов да погълне своята плячка . С разсеяната си и глуповата усмивка на момче, което не се вре в политиката. С хазартната си непредвидима предвидимост. С отработената си лаконичност, която обича цифрите. И се крие зад тях. С финансовите си приятелства и наследствени връзки. С обичта си към морето, към сините му вълни, бели яхти и потайни бизнесмени, той е всичко, което един български политик до преди няколко години не смееше да бъде. Интригата все по-често обвързва името му с политическото наследство на Симеон. Спрягат го за премиер.

Нямам такива намерения. Поне засега – скромно отрича той.

В биографията му освен на много пари, мирише на стара и потайна социалистическо - комунистическа номенклатура. За която не говори никога. Предпочита забавният и интелектуален флирт с царското семейство. И особено с един от синовете му. С принц Кирил. Изчислено в пари това приятелство му носи нещо повече от парите: отворени врати и особеният статут на някой, който е успял да прекрачи в кулоарите на големия свят. Затова е свикнал да залага на поне няколко коза. И да служи, докато започнат да служат на него.

Обича честолюбците – особено за закуска, както биха казали в една популярна реклама. Освен че е маминото синче на два различни свята Милен Велчев е и обещанието те най-сетне да се примирят със себе си. В името на общите пари, на общата далавера и на голямата тръпка на властта. Това му дава сила, въпреки че тя не е неговата. Защото е насрещното огледало на едно минало, което полага яростни усилия да се интегрира в бъдещето. За да разполага с него и с ресурсите му.

Точно затова Милен Велчев винаги се цели на високо. Дребните игри не водят на никъде. Парите и политиката са прост адреналин. За посветени. За готовите на всичко. Без сентименти и ненужни угризения на съвестта. Обикновена математика, на която твърде бързо са го обучили.

Голямата опасност за българите била олигархията. Само че тя отдавна съществува – навсякъде. И най-вече в скритите гънки на политиката и бизнеса, където всичко е пари. И отново пари.

Подобни кариера минават през витиеватите тунели на контактите с личности като генерала от ДС Любен Гоцев. През артистичните съприкосновения с културтрегери като архитекта на НДСВ и бивш председател на Комитета за културата Георги Йорданов. През необходимото посредничество на “космополити” като Стоян Ганев. През симпатиите и ленивото обслужване
на капризни царствени екземпляри, какъвто се оказа и последният български премиер.

Няма как да се мине и без предпазливото, но неотклонно изпридане на пипала, които водят навън. Към международните институции.

Аплодисменти от МВФ. Интерес от фондация “Ран”. Сдържано опипване със Световната банка. Проучване на схемите за израстване по линия на “Отворено общество”. Срещи с банковите среди в Европа и САЩ. Сделки с външния дълг. Монополизиране на контрола върху националната банка. И нейният резерв. Приватизиране на пропусквателния режим през митниците. Натрупване на
безконтролни излишеци в бюджета. Растящ кредитен рейтинг…Все дреболийки, които оформят параметрите на една много голяма игра.

Играта някак свенливо се съчетава с екзотичното желание към далечни страни.С тягата към романтичните офшорки на свободния финансов свят. И с аспирациите за уютните позиции в световните финансови кръгове…

Защо пък не? Светът принадлежи на младите мъже. Особено когато са заквасени с агресивната мая на отлежалите комунистически династии. За които и досега публичната власт и многопартийната демокрация са пъзел, в който редят своите подставени лица.

В началото на 21 век политиката в посткомунистическите страни прилича на грозен полу-частен полу-държавен монопол. Чиито господари са същите.

Милен обича тази игра. В нея той обикновено се чувства победител. Заедно с приятелите си от Лондон, от “Новото време” и от юридическото лоби на НДСВ. Които като всички марионетки още не могат да схванат разликата между живота и сцената.

Така мислят нашите "лидери"

Нека все пак първо дадем думата на тези, на които "дължим" всичко! Ето един анализ, който е показателен за нрава и мирогледа на дейците на българския "демократичен" модел, зациклил във вечен "преход" (в Italic-шрифт съм добавил свой коментар):

Филип Димитров* - Оптимистично за Новите демокрации

http://www.mediapool.bg/site/security/
Година 3, брой 12, януари 2005 г.

Терминът "Нови демокрации" се появи във Вашингтон, почти по същото време, когато се появи и терминът "Големият взрив", обозначаващ разширяването на НАТО към Вилнюската група страни. (Мнозина изпитаха раздразнение от него, но след 45 или 75 години комунистическа власт всякаква демокрация по необходимост е нова.)
- А какво внушение трябва да остави в непредубедения слушател терминът "Големият взрив", ако не за нещо първоначално, за започване на ново летоброене и нов свят. Разбира се това, че демокрацията започва едва когато и където кракът на Чичо Сам стъпи, се убеждаваме дори и от пресните примери с Ирак и Афганистан, а ако понапрегнем паметта си бихме могли да добавим в списъка на "демократизираните" от USA държави също Иран (справка събитията от 1953г), Гватемала, Никарагуа и цяла Латинска Америка, Саудитска Арабия пък е еталон за демокрация, при това богата.


Този термин обозначи две много съществени неща: първо, че между бившите комунистически страни приликите са много повече отколкото разликите и второ, че те са базата за известна солидарност и възможно единодействие.

Несъзнаваната съпротива срещу тази възможност вдъхнови много текстове за неуспеха на прехода в бившите комунистически държави, за загубите, понесени при опита да се трансформира банкрутиралата икономическа система в пазарна, за създалата се (поне в някои от тях) на мястото на диктатурата "фасадна демокрация".
- Според автора явно "неуспех" е пресилен израз, но бидейки от 1997г до 2002г в Ню Йорк и Уошингтън, дали и доколко този израз е в състояние да развълнува сетивата му и да предизвика у него същите възприятия като у онези негови сънародници, които "излязоха" от приватизацията не с акции и дялове, а съкратени и задълго безработни. От друга страна, светът от който г-н Ф. Димитров заимства термините си (виж началото) е дал не един пример за организирано насилствено сваляне на демократични режими и замяната им с диктатури или за подкрепата на такива - справка Гватемала,Чили, Доминиканската република, Иран, Ирак на Садам, Кувейт, Афганистан на талибаните, които са преименуваните подкрепяни от САЩ муджахидини, дори Либия на Кадафи, получаваща за сметка на нефто-преработвателни проекти и концесии благасклонното безразличие на Белия дом по въпроси като нарушения на човешките права и граждански свободи.


Тези песимистични писания са естествена реакция на три фактора, които са налице в някои от Новите демокрации - За Ф. Д. съществуват "писания", но не и реални хора и съдби, потърпевши и унищожени от "прехода":

- несигурното (или поне бавно) установяване на върховенството на закона и високата корупция;
- неудовлетворението от лъкатушния ход на икономическите промени и все още ниския жизнен стандарт;
- изявите на цинично отношение на мнозинството политици и избиратели към основни елементи от западната ценностна система.
- Интересно е тук да се разсъждава и разбере, занимава ли умовете на местните колониални администратори въпросът за отношението на западната към националната ценностна система - какво е и какво би трябвало да бъде то : на механично поглъщане от ценностите на по-силния икономически свят и заличаване на националните такива чрез затворено приемане на първите в рамките на политическата класа или на прибавяне към националната ценностна система на онези ценности (защо западни, по-скоро общочовешки), които народният консенсус избере, на максимално широка, отворена основа. Ясно е, че хора получили мирогледа и термините си в Уошингтън, няма как да стоят зад втората хипотеза. Те искат останалите да вярваме, че страната ни е избрала да се присъедини към западния свят и западната ценностна система. Въпреки че съвсем сигурно знае, че "присъединяването" беше едностранен акт на по-силния свят, който и без съгласието ни щеше да ни присъедини, най-малко като територия и пазар за стоките си, местният лакействащ пред всичко западно "елит" все още се ядосва, когато народът, отдаден му за доене и пускане на кръв от същата ценностна система, се гневи и упорства да приеме някоя нова западна "придобивка" - като увеличаване на пенсионната възраст, на ток, вода, хляб, ракия, премахване на всичко социално, например парите за клас, като комунистическо и опасно.


Тези реални проблеми са изразени в различна степен в различните страни и отразяват множество фактори от добрата репутация на страната през нивото на саботаж на процеса на промяна от бившите комунистически партии до бързата и правилна (респективно бавна или неправилна) преценка от страна на управленските структури. Извън подчертано най-малките сред тях Естония и Словения, които съчетаха лесен ангажимент със съседни икономики с ниска степен на вътрешна конфронтация просто се натрапва за илюстрация съпоставката между Унгария и България.

Първата беше позната като страна, която още през 1956 година се противопостави на комунизма. Втората - като най-близкия сателит на Съветския съюз.

В първата компартията отвори границите и започна промените. Във втората компартията се бори за властта яростно, свали първото демократично правителство, после, дошла на власт, реализира повторен банкрут на държавата и забави с десетилетие повишаването на жизнения стандарт.

Първата разпродаде светкавично и "на безценица" държавното имущество и чуждите инвеститори се оказаха определящ фактор за правилата на пазара и оттам за възпиране на развитието на широко мащабна корупция и организирана престъпност. Втората робуваше на фантазии за скъпоценността на демодираната си икономика, бавеше се да продава, за да получи "реална цена" и остави поле за процъфтяване на съмнителни фирми, с подкрепа от тайната полиция или други звена на компартията. Последното се оказа особено вредно, защото типичните за целия съветски блок връзки на тайната комунистическа полиция с организираната престъпност и тероризма оказаха силно въздействие по посока на криминализация на икономиката и развитие на корупцията.
- Като е реч за тероризма и връзките с него, ето кратка статистика на "демократичните практики" на държавата - стожер на ценностната система на автора:

1. 1953: U.S. overthrows Prime Minister Mossadegh of Iran. U.S. installs the Shah as dictator.
2. 1954: U.S. overthrows democratically elected President Arbenz of Guatemala. 20,000 civilians are killed.
3. 1963: U.S. backs assassination of South Vietnamese President Diem.
4. 1963-1975: U.S. military kills 4 million people in Southeast Asia.
5. September 11, 1973: U.S. stages a military coup in Chile. Democratically elected president Salvador Allende is assassinated. Dictator Gen. Augusto Pinochet is installed. 5,000 Chileans are murdered.
6. 1977: U.S. backs military rulers of El Salvador. 7,000 Salvadorans and four American nuns are killed.
7. 1980s: U.S. trains Osama bin Laden and fellow Muslim terrorists to kill Soviets. CIA gives them $3 billion.
8. 1981: Reagan administration trains and funds "Contras" to fight government. 30,000 Nicaraguans die.
9. 1982: U.S. provides billions in aid to Saddam Hussein for weapons to kill Iranians.
10. 1983: The White House secretly gives Iran weapons to kill Iraqis.
11. 1989: CIA agent Manuel Noriega (also serving as president of Panama) disobeys orders from Washington. U.S. invades Panama and removes Noriega.
12. 1990: Iraq invades Kuwait with weapons from U.S.
13. 1991: U.S. enters Iraq. Bush reinstates dictator of Kuwait.
14. 1998: U.S. bombs "weapons factory" in Sudan. The factory turns out to be making aspirin.
15. 1991: U.S. planes bomb Iraq on a weekly basis. The United Nations estimates that 500,000 Iraqi children die from bombing and sanctions.
16. 2000-2001: U.S. gives Taliban-ruled Afghanistan $245 million in "aid."

Без превод по http://www.bowlingforcolumbine.com/library/teachers/page.php?content=04

Въпреки очевидната разлика обаче предизвикателствата, пред Новите демокрации са едни и същи. Освен приватизацията, която до голяма степен е вече реализирана - къде по-добре, къде по-зле - трайните въпроси пред Новите демокрации са тези, чието решаване ги прави част от евроатлантическия свят. Те са следните:

- Демократичен съд, правов ред и овладяване на корупцията;
- Защита на човешките права и на достойнството на малцинствата;
- Принос за трансатлантическата връзка и сигурност;

Всеки от тези проблеми е достоен за самостоятелно разглеждане. По-важно е това, че всеки от тях е решим със средства достъпни за Новите демокрации.

Затова може да се поддържа тезата, че до този момент преходът не се е провалил в никоя от бившите европейски комунистически държави, заявили веднъж избора си в полза на евроатлантическия свят. Тези, които срещат най-сериозни затруднения: Албания, Македония, донейде Румъния, не са загубили надежда. Румъния е вече член на НАТО и вероятно ще стане член на ЕС в следващите две-три години, а атлантическата и европейска интеграция са решаващ фактор за необратимостта на процеса.

Това води до следните две заключения:

а) Избрания от Новите демокрации път е верния. Трудности и забавяния по него са неизбежни и едни ще бъдат по-бързи и ефикасни от други, но в крайна сметка резултатите са едни,
б) Страните, които тепърва поемат този път могат да извлекат много поуки от опита на предшествениците си, но едва ли ще могат да избегнат повечето от естествените проблеми на прехода: корупция, неяснота на правилата, забавяща конфронтация.

Най-важна до сега се оказва скоростта на въвеждане на икономическите и институционални промени.

Тя зависи най-вече от две неща: подготовката и поуките на демократите и съпротивата на бившите комунисти.

Това, което може решително да я забави или спре е избухването на между-етнически и между-верски сблъсъци.

* Филип Димитров е министър-председател в първото демократично избрано правителство на България след падането на комунизма (1991-1992), постоянен представител в ООН (1997-1998), извънреден и пълномощен посланик на страната в САЩ (1998-2002), и специален пратеник на председателя на ОССЕ в Нагорни Карабах (2004)



Като начало искам да предложа на вниманието ви серия свои статии/ постинги, които съм публикувал в различни форуми и on-line места за политически дискусии и анализи, като www.komentari.com и форумите на "Българската антиклеветническа лига" (http://megimg.info/badl/Forum/index.php) на г-н Ифандиев и на движението "Атака" - преди да стане още партия то имаше сайт, вече закрит, в чийто форум можеха да се прочетат наистина интересни и дори конструктивни мнения.
Благодаря на всички, които по една или друга причина ще посетят този блог - на тези, които познават темите и стила ми от форумите пожелавам да продължат, дори по-активно от преди, да пубикуват и тук коментарите и анализите си, на новоприсъединилите се препоръчвам да не спестяват критики и забележки, наред с мненията и идеите, благодаря и на тези, които не ще оставят мнение, но посещавайки сайта от просто любопитство все пак ще повишават рейтинга му !

Правя тази страница с намерението да се обединят търсенията и усилията на онези родолюбиви българи, които, осъзнали (в една или друга степен) ролята на явлението "българска политическа система" в изглеждащия безкраен експеримент с българското население, наречен "преход", сме достигнали до извода, че свободна демократична България с действителен държавен и народен суверенитет и прилагана законност е възможна само при наличието на действащо гражданско общество и ефективни механизми за навременен граждански контрол.