Кой се пита от какво сме се освободили на 3 март 1878г.?

Тук - http://webcafe.bg/id_855652662/#Comments, прочетох нещо като статия относно полемиките имало ли е изобщо робство по българските земи и турско ли е то?!

Вниманието ми предизвикаха следните части от текста:

"Турското робство в Афганистан

....

Защото сами на себе си не сме си изяснили какво честваме на 3 март: Освобождението на България от какво?

По този въпрос има няколко възможни отговора:

1. турско робство;

2. османското присъствие;

3. османското владичество;

4. или нещо друго? Защото май още не сме се освободили от робската си покорност пред чужди и наши господари!

Тук има два подхода към историята и "робството". Или говорим точно, съгласно историческите факти, или говорим идеологически, като помпаме национализма и самочувствието си, без да се интересуваме от истината.

От гледна точка на науката терминът "робство" е най-неточен. В края на ХІХ век вече няма робство. Имало е неравенство, дискриминация, отвличания, изнасилвания и дори геноцид (например арменския). При въстанието през 1876 г. българите са били избивани - това е факт. Имало е отвличания на хора при Руско-турската война (около хиляда човека, които после са били откупени - това е документирано).

Но класическо робство е нямало. Нямало е роби и робовладелци. Хора не са се продавали, нито купували масово като в ХVІ или ХVІІ век. Имало е феодална зависимост, но дори и тя е отмирала постепенно. В по-далечните провинции (Африка и Мала Азия) и в столицата е имало роби, но те са били главно чужденци (най-често негри) и са купувани предимно за харемите, за султана и висшата аристокрация.

В епохата на Танзимата (Реформите) робството е ограничено и дори са закривани пазарите за роби в източните провинции (около Персийския залив) и в Истанбул. Системата за набиране на роби от вътрешното населението е била ликвидирана, а Еничарският корпус е бил разпуснат в 1826 г. Робите са били главно от военни кампании в Азия или Африка (Абисиния), а търговията е била силно ограничена.

На Балканите няма пазари за роби. Тук е започнал капитализмът по това време. Евлоги и Христо Георгиев са били търговци, а не роби. Димитър Желязков е бил фабрикант, а не роб. Ботев, Левски, Каравелов, Раковски, Стамболов, Г. Бенковски, П. Волов, Ст. Караджа, П. Хитов, Захари Стоянов и още хиляди българи не са били роби никому.

Търговията с "бели" роби (християни и европейци) в Османската империя е била премахната под натиска на Англия, Русия и Франция. Това е обща тенденция за ХІХ век. Само ще напомня, че до края на Гражданската война в САЩ (1865) в Юга е имало официално робство. Това е 10 години преди Априлското въстание."

Замислих се, защо изобщо някой днес се чуди какво "точно" честваме на 3 март и дали и от какво сме освободени!? Реших да взема отношение и пуснах следния коментар:

"Статийката е пълна с неточности.

Първо: Робството не е отменено в края на ХІХ век. Дори и в САЩ макар и официално това да е станало с приемане на 13-тата попправка в Конституцията им на 18.12.1865г., то в повечето щати, особено от Юга, са продължили да съществуват нови форми на робство като т.нар. "дългово робство"("peonage") и "системата за наемане на затворници" ("convict lease system"), които са просъществували до 1928г. При втората посочена форма на робство чернокожите са били арестувани за незначителни задължения и осъждани с дългогодиишни присъди, след което са подлагани на принудителен труд от държавата или са отдавани под "наем" на фермери и предприемачи. Последният щат, който отменя тази "практика" (а също и първия, който я въвежда) е Алабама, на 30.06.1928г. - справка http://www.archives.state.al.us/thisweek/chrono.html. ( "Искам да съм негър, негър в Алабама"!?). През 1898г. 73 % от приходите в бюджета на Алабама са от полагания по описаната система затворнически труд. Смъртността при полагалите такъв труд затворници е била 10 пъти по-висока отколкото при тези, изтърпяващи наказания в щатите без подобна система. През 1873г. повече от 25 % от всички "наети" по тази система затворници са умрели. Работата е била основно във въглищните мини, жп линии и захарни плантации из южните щати, при условия на труд определяни свободно от "наемателите". Всъщност, Alabama, Arkansas, Florida, Georgia, Kentucky, Louisiana, Mississippi, Nebraska, North Carolina, South Carolina, Tennessee and Washington обявяват, че нямат пари за затвори. Това им послужва за оправдание да заобиколят на пръв поглед ясния текст на 13-тата поправка, забраняваща всяка форма на недоброволно служене, и довежда до налагане на сполучливата за щатските фискове система, при която фермерите и предприемачите, ползващи затворническия труд, поемат задълженията на осъдените, като чрез нищожно нископлатения им труд, експлоатиран години, осигуряват доста приятни бюджетни постъпления за "изобретателните" щатски правителства. Повече за "convict lease system" тук -

http://www.digitalhistory.uh.edu/database/article_display.cfm?HHID=214 и

http://www.historyisaweapon.org/defcon1/fredouconlea.html.

Така, в крайна сметка, за легална дата на реалната отмяна на робството в САЩ се приема 01.07.1928г. А, иначе, Линкълн прокламира това на думи още на 01.01.1863г., въпреки че самият той е убеден привърженик на разбирането за превъзходство на бялата раса.

Второ: Османското "присъствие" тук е продължило доста дълго време, от началото на 14-ти до края на 19-ти век, а през целия този период робството (като явление в световен мащаб) е съществувало, при това - твърде осезаемо. Така че, дори и към 1878г. робството да е било формално отменено някъде, това по никакъв начин не може да означава, че не е съществувало в българските земи за времевия отрязък от 5 века преди тази година. Дори и авторът е признал това в статията, пишейки че към края на 19 век само робството вече не било масово явление, но през предходните векове дори търгуването с роби си било нормална практика. Е, защо тогава да е толкова научно неправилен терминът "робство"!? Ако същото е било факт 300 или 400 години, по каква логика 100 или по-малко години не-робство, според разбиранията на автора, следва да ни "забраняват" днес да назоваваме целия 5-вековен период с истинското му име!?"

По-късно авторът на статията отговори на моя коментар със свой такъв:

"Второ, 13-тата поправка е от 1865 г. Аз нали това съм написал в статията си – до края на Гражданската война 1865 г. Това значи, че официално робството е премахнато тогава. Това, че го има като практика в някои щати на голямата Американската федерация до 1928 г. не прави САЩ робовладелска държава. Никой не би се съгласил, че по време на Първата световна война САЩ е робовладелска държава, нали?

Трето, безспорно е, че в Осм.империя има робство през 15, 16, 17, 18 век. Но е част от системата и тя се гради на него. Роби се рекрутират от войни и девширме за различни неща – слуги, работници, жени за харемите, еничари и дори за администрацията (чиновници). Строго погледнато обаче, не може да кажем, че имаме робовладение като в Рим или Спарта. Затова в науката има термин „източен (азиатски ) феодализъм”. Тоест, съчетаване на феодални зависимости и роби. Обаче тази система се руши усилено в 19 век. Просто започва капитализъм, особено на Балканите, а империята се разпада. Социална и икономическата структура – също. Девширме не се събира отдавна, а еничарите са изклани в 1826 г. защото са част от старата система, която се трансформира, а те вече са реакционна група и пречат на реформите. Не казвам, че всичко е „розово”, но все пак има факти. Закриват се пазари за роби. За белите роби съм писал – да не се повтарям.

И стигаме до важният въпрос – какво е положението в 19 век? Никой не казва: Колко роби има по българските земи тогава!? Какъв процент от социалната структура са!? Каква част от икономиката се дължи на техния труд!? А колко са тези данни за цялата империя? Можем ли заради това да приемаме, че все още държавата реално е робовладелска? Аз мисля, че това е доста спорно. Колкото и да мразим всички „турското робство”, не можем да го ползваме за 3 март – националния празник. Поне аз така мисля! Все пак официалните формулировки трябва да се различават с по-голяма точност от ежедневния език. И тук не става дума да се харесаме на съседите.

Последно, ПИТАМ: ако се бяхме освободили не преди 140, а преди 4 години – какво щяхме да казваме? Че е освобождение от османско робство, от османската империя или турско робство? Защото Турция сега нито е Османска (заради Ататюрк), нито е империя (а е парламентарна република), нито има робство (има капитализъм). Тоест, мисля, че формулировката трябва да се съобразява със съвременните на събитието обстоятелства (в случая към 1878 г.), а не с миналото (примерно 15 век)."

Нямаше как да не приема предизвикателството - постнах следния коментар:

"Първо: "Това, че го има като практика в някои щати на голямата Американската федерация до 1928 г. не прави САЩ робовладелска държава. Никой не би се съгласил, че по време на Първата световна война САЩ е робовладелска държава, нали?" - Напротив, преобладаващата част от хората, начело с американци,, британци, французи и други колониални величия, не гледат по вашия формалистичен начин на събитията и фактите, а ги оценяват според реалното им съдържание. Точно затова в САЩ са признали, дори с известно покаяние, че са престанали да бъдат държава, в която обективно съществува робство, едва на 01.07.1928г. - линкът, който посочих - http://www.archives.state.al.us/thisweek/chrono.html, е официална страница на архивите на щата Алабама и не би могло да се претендира за по-авторитетна инстанция за истинност относно обстоятелството, че тази форма на робство в САЩ ("convict lease system") е реално ликвидирана, а следователно и реално съществувала до посочената дата на 1928г. Факт и точка. Твърдяното покаяние също е факт - "Вашингтон, 29 юли 2008 г. - Камарата на представителите на Конгреса на САЩ с мнозинство прие резолюция, която мнозина наричат „историческа крачка“. С нея Конгресът поднася извиненията си от името на американския народ на съгражданите си от африкански произход по повод несправедливостите, причинени на предците им по времето на робството и на последвалата я сегрегация." -

http://www.bghelsinki.org/index.php?module=news&id=1443.

Въпреки формалния декрет от 27.04.1848г. за отмяна на робството във Франция, едва на 10.05.2001г. френския парламент приема закон Тубрия - Деланон, с който признава, че колонизацията не е донесла “прогрес на колонизираните страни” и “робството е престъпление срещу човечеството”. През 2006г. президентът Ширак обяви последната дата - 10 май, а не 27 април, за Ден за възпоменание за отмяната на робството, което ясно доказва, че не формалния юридически акт, а реално настъпилата промяна в общественото съзнание в посока на признаване на вината е важният за отбелязване факт.

Второ: Категорично трябва да се признае, че робството не е ликвидирано в края на 19 век, както заблуждава статията, защото дори и да не вземем под внимание фактите по предходната точка, няма как да не отчетем, че в държавата Мавритания робството е формално отменено през ... 1981г., с други думи в края на 20 век!

Трето: Не по-малко явен факт, широко признат и споделян при това, е, че различни, в това число съвременни, не по-малко отвратителни форми на робство съществуват и в наши дни, даже сега в 21 век - справка:

САМО ФАКТИ

- 27 милиона души са експлоатирани без заплащане, заключвани и контролирани чрез насилие, макар робството да е

забранено от всички държави.

- 218 млн. деца са използвани за работа, често в ужасни условия, граничещи с робство, твърди УНИЦЕФ.

- 126 млн. деца са жертви на най-тежките форми на детски труд, което се равнява на всяко 12-о дете на възраст между

5 и 17 години.

- 300 хил. деца са превърнати във войници в около 30 конфликта по света, някои от тях са по на 10 години.

ВИДОВЕ РОБСТВО

- задлъжняване: хората са подлъгвани или принуждавани да вземат кредит (понякога става дума дори за лекарство за

болно дете), който след това се изплаща с дълги часове труд, а понякога дългът се предава и на наследниците

- принуда: нелегално наемане от хора, официални власти или партии и принуждавани да работят със заплахи за глоби и

насилие

- трафик: транспортиране и/или търговия с жени, деца и мъже с цел да бъдат заробени

РОБСТВОТО ПО СВЕТА

- Oгромна част от днешните роби са в Южна Азия, вкл. Индия, Пакистан, Бангладеш и Непал

- Mилиони деца в Индия се давани за роби-прислужници от собствените си бедни семейства

- Въпреки забраната да наемане на деца под 14 години, властите в Индия твърдят, че работят 12.6 млн. деца между 5 и

14 години, което е най-голямата група деца-работници в света

- България и Румъния са сред 11-те страни, посочени в доклад на ООН като основен източник на трафик на хора;

според българското МВР през миналата година 4-5 хиляди българки са били прехвърлени в чужбина; други държави в

района като Молдова и Украйна също са източник на бели робини

- В Западна и Централна Африка всяка година в трафик на хора попадат 200-800 хиляди души

- В Мавритания робството е формално забранено от 1981 г., но се смята, че то е живо и до днес сред 3-милионното

население, по-голяма част от което са пустинни номади

- Близо 43 хил. души са робите в Нигер, изчислява организацията Anti-Slavery International, някои от тях са родени в

робство.

Още по въпроса, например тук - http://forum.boinaslava.net/archive/index.php?t-9286.html.

Четвърто: Както съм посочил, 13-тата поправка на Конституцията на САЩ признава за форма на робство, освен продажбата на роби, също и всяко "недоброволно служене/работа". Следователно, дори според вашия формален критерий, към 30.06.1928г. САЩ все още са държава, в която съществува робство. Пък ако имате притеснения, може да не я наричате робовладелска.

Пето: Безспорно е, че през 14 (пропуснат), 15, 16, 17, 18 и 19 век (да, да!) в териториите под властта на Османската империя са съществували различни форми на робство, включително интересната за автора на статията продажба на роби. През 1830г. с ферман на султан Махмуд ІІ се дава свобода за част от белите роби, в т.ч. най-вече черкези и гърци. С друг ферман от октомври 1854г. е забранена търговята с черкезки деца. Пак с ферман от 1857г. до пашата на Египет и със заповед от 1858г. до местните турски власти в Близкия изток, Гърция, Кипър и др. се забранява търговията с чернокожи роби, без обаче да се постановява освобождаването на вече поробените. Така робството и търговията с роби в Османската империя продължават да съществуват, още повече че формалните легални текстове не са обезпечени със правни санции, още по-малко наказателни такива. За първи път, с циркулярно писмо от 20.07.1871г. е въведено наказине от 1 година за онези, които практикуват търговия с роби. Към края на 19 век търговията с чернокожи роби като цяло затихва под влиянието на западните сили, но в области около Индиския океан (Източна Африка, Арабския полуостров и др.) тя все още е факт, като някои от тези трафици се извършват в земи под османска власт. През 1880г. Британия и Османската империя сключват споразумение за отмяна на робството и продажбата на роби, което обаче се превръща в официален османски закон едва през 1889г. През 1890г. Османската империя и други 16 държави подписват Брюкселската спогодба за противодествие на търговията с роби. Различни

източници сочат, обаче, че и в началото на 20 век в остатъците от империята съществуват форми на робство - например: Джордж Янг, втори секретар в британското посолство в Константинопол, пише че към 1905г. търговията с роби в Османската империя се извършва като контрабанда.

Следователно, безспорен факт е, че към 1878г. в териториите под османска власт, вкл. в българските земи, са съществували форми на робство. Вероятно не така масово в сравнине с предходните дълги векове, както се признава и в статията, но само по себе си количественото измерение на случаите на робство не ги превръща в по-малко безспорни като факти или пък в по-приемливи от морална гледна точка и по-малко отвратителни и ужасни. Чуденето относно броя на робските съдби и случаи и техния относителен дял в османската икономика е, струва ми се, обиден към паметта на всеки един потърпевш, а и към нас, останалите, които би трябвало да помним."

Авторът на статията, очевидно развълнуван, отново реши да продължи с извъртанията като за пореден път с безкрайно повтаряне, че към датата на Освобождението ни Османската империя не била вече "робовладелска държава", а даже "капитализъм", се опита твърде несполучливо и без грам оригиналност да подмени тезата ми за безспорното наличие на форми на робство в българските земи под османска власт вкл. към 1878г. и за това, че терминът "робство" е натоварен с оценка спрямо целия 500 - годишен период, а не единствено за годината на Руско - турската война.

Всъщност, ето и целият му коментар:

"Новите ви примери доказват само едно - вашето емоционално отношение към моята теза. И нищо друго. Защото не опровергават нищо, а дори правят вашата теза още по-абсурдна. Примерът с Мавритания е най-очевиден, защото тя е френска колония от 1920 г. и „задморска територия” (тоест част от Франция) между 1946 и 1960 г. По вашата неформална логика излиза, че Франция е била робовладелска държава до Петата република на Де Гол включително. Ако я карате така, то в света няма да останат НЕРОБОВЛАДЕЛСКИ държави, вкл. и до днес. България също би трябвало да е такава щом има трафик на хора и сексуално робство. Това, че нещо е инкриминирано и се извършва (цитирам ви) „контрабанда”, явно не е довод за вас. Вие следвате логиката: „Щом има поне един случай, значи навсякъде е така и важи за всичко и всички!”

Само ще напомня, че робите нямат имущество, юридически права и не плащат никакви данъци защото са собственост на друг човек, което явно не важи за българите в края на 19 век, които имат имущество, плащат данъци и имат някакви макар и минимални права, на базата на които претендират пред администрацията. Даже имат Екзархия, училища, читалища и други такива работи.

Изводът ми е, че спорът ни е безсмислен, защото вие замествате системната рамка (за която говоря аз) с емоционално отношение към отделни факти! Аз няма да водя такъв спор и го прекратявам. Само ще кажа накрая, че 4 юли е просто „Ден на независимостта” – Цитирам: On July 4, 1776, we claimed our independence from Britain / In the United States, Independence Day, commonly known as the Fourth of July, is a federal holiday commemorating the adoption of the Declaration of Independence on July 4, 1776, declaring independence from the Kingdom of Great Britain. Хората не казват независимост от „робовладелска или колониална Англия”, но това изобщо не им пречи да се гордеят със себе си! Но ако вие се чувствате по-добре като пресилвате краските – добре, няма проблем."

По-късно същия ден (26.03.2010г.), вероятно ентусиазиран от последните си писания и усещащ някаква набрана инерция в негов плюс (можеби поради липсата на незабавен отговор от моя страна), привърженикът на "османското присъствие или владичество" (за мен няма разлика) е пуснал следните иронично - саркастични бисери:

"За всички, които няма да имат нерви да прочетат цялата дискусия, искам да обобщя: Най-демократичните и развити държави в света (в нач. на 20 век) са били Австро-Унгарската монархия и Руската империя. Може да е имало крепостни, но поне е нямало роби като в САЩ и Франция. През 2008 г. Конгресът се извинил специално за робството, но понеже доскоро САЩ бяха отвлекли стотина чужденци и ги държаха в затвор в Гуантанамо като безправни хора (Факт!!!) – аз считам, че те още са робовладелска държава. Във Франция е имало робство поне до 2006 г. когато е приет закон за неговото окончателно премахване. Така че, всичко ви е ясно, надявам се! Няма начин българският народ да не е бил съставен от 2-3 млн. роби. Затова по-добре да не четете Захари Стоянов, защото написаното в неговите „Записки….” може да ви обърка много! Ами, това е от мен! "

Отговорих и на двата горни "коментара" със следния постинг:

"Първо: Коментарите ми имат единствената видима и обявена цел да онагледят същественото разминаване на тезата ви (за "системната рамка") с фактите от действителността - в частност, че към 1878г. в пределите на Османската империя различните форми на робство съществуват. Вие подменяте ТОЗИ факт с мнението си, че било абсурдно към датата на Освобождението ни да се определи Османската империя като робовладелска държава. Та нима някъде съществуват писани правила, че един народ, третиран векове като роб, може да си позволи да се нерече "освободен от робство" САМО ако поробилата го империя/държава е била робовладелска към датата на освобождението?!. По-абсурдна "теза" ми се струва немислима, даже. Дали ако някой е изнасилвал нееднократно дъщеря ми или вашата, но е бил разкрит, задържан и съответно осъден с глоба от 500лв. за това, че само я е обидил с няколко думи веднъж, това ще ни възпре да го мислим и наречем изнасилвач!?. А ако същият осъден продължи да посяга и на други дъщери, дори след присъдата си за обида, не е ли по-добре, докато не бъде реално наказан, и други семейства да знаят и по-тежките му престъпления, определящи и трайните му наклонности. Нима липсата на формална присъда ще значи нещо за жертвите и техните родители и близки, нима рационалните аргументи относно тази липса ще надделее в душата и ума им и ще ги възпре да нарекат дееца с едниственото истинско име, което заслужава - престъпник и изнасилвач!?. Но, вероятно, не е възможно човек да проумее тази логика без да е бил най-малко веднъж в положение поне прибилизително сходно с това на пострадалите, а не само случаен минувач (с мнение). Както, вероятно, ще обявите тук изложената аналогия за ирелевантна.

Второ: От последния ви пост личи, че за да не "паднете по гръб" пред фактите сте готов да "преминете в атака" с контрареплики за проява на "емоционално отношение" . Та, вие дори не си признахте, че след като официалните архиви на един американски щат твърдят, че една от формите на робство е реално изоставена през 1928г., това означава, че робството като явление с много разновидности и форми исторически не е премахнато с простото формално приемане на първия по време писмен акт, а чрез трудно и понякога продължително преустановяване на действителните практики, даващи в съвкупност явлението робство. Никъде по света това не е станало в един ден, с приемането на един правен акт, а чрез продължителен и често противоречив процес, в рамките на който самото робство е търпяло някаква историческа диалектика със затихване на определени форми и появата на нови. Именно фактът на съществуването на такъв процес, т.е. неавтоматичното преустановяване на формите на робство с приемането на първия формален писмен акт (а както съм посочил в случая с Османската империя актовете не са били един и два, което само по себеси говори, че успехът им е бил по-скоро съмнителен), няма как да няма значение за определяне на отношението на един народ или група хора към явлението робство, точно защото самото формално отменяне на някоя негова форма в даден момент, в едно или друго място съвсем не е затвърдило в съзнанието тези хора, изпитали това на гърба си и често с цената на здравето и живота си, че нещата са се променили. Усещането за промяна, както и самата промяна, отнемат и изискват време. Към интерисуващият ни исторически момент - 1878г., българите са имали усещането и съзнанието, че се освобождават от ужасно и продължително робство, затова и са го нерекли с тази дума.

Трето: От статията и коментарите ви личи някаква амбиция да наложите мнението си че, едва ли не терминът "робство" е с легално канонизирано определение и семантика, такива каквито вие ги разбирате и с които някак настойчиво изисквате всички да се съобразяват. Робство според вас е продажбата на роби, щом нямало пазари за това значи не било робство, българите имали права. Ами след като пишете статии би трябвало да се отнасяте малко по-отговорно към читателите си и най-малко да не омаловажавате и да не "пращате в ъгъла" на вниманието ни безспорните факти за наличието на другите форми на робство в османската империя, вкл. в българските земи. Това, най-малко, е ненаучен избирателен подход към преценка на фактите.

Четвърто: "Системната рамка" за вас може да е характера на империята - робовладелска или капиталистическа (ще излезе, че бейовете са били страшно в крак с времето, напредничави преприемачи), но за мен, а вероятно и за хората, наложили "неточния термин" "турско робство" тя е съвкупността от множеството отделни случаи и форми на реално случващо се робско третиране и отношение. Използвайки този термин ние заявяваме негативното си отношение към това продължило 5 века робско третиране и отношение, не само към последните няколко десетки години от него (когато отделни негови форми са вероятно намалели като абсолютно число, без обаче да са преустановени). И ни най-малко това не е израз на робска психика, за каквато намекват някои "модерни" "реформатори" на историята. Тезите за "робската психика" са зъл изблик на безчувствена нечовешка природа и не обслужват каузи като поддържане на националното самочувствие и единение на българската нация. Да заклеймиш жертвата, че дава израз на такава психика когато назовава положението си с действителното му име, е все едно да упрекваш пострадалия от престъпление да изпитва срам и чувство за вина от състоянието, до което е докаран не по своя воля. Нима алхимиците на подобни тези ще обвинят потомците на онези, от които кръвния данък е отнемал най-здравите момчета, че са виновни за причиненото им и че не е израз на свободна психика да изпитват основателен гняв към турците (и вероятно към държавата им). И нима отведените в еничарско робство деца са имали физическа и всяка друга възможност да изградят или запазят здрава, нормална и неробска психика, ако и доколкото в един момент са осъзнали произхода и участта си и са пожелали промяна. Кои сме ние, днешните, че с претенции за терминологична точност, ще изтрием от учебниците възприятията на всички, които с телата и душите си са преживели тези 500 години.

Пето: Така стигаме и до съществения въпрос - кого обслужва умозрителната, лабораторна теза, че българите не са освободени от турско робство, а от нещо руго? Ако зачеркнем "робството", много по-смилаема за слуха и съзнанието на неспециалиста става "модерната" теза (особено в определени неоконсервативни среди), затова че Руско-турската война от 1878г. не е освободителна, а завоевателна война между две империи, в която Русия цели да завладее и постави под свое (неограничено) влияние българските земи и население, отнемайки ги от властта на османските турци. Т.е. тезата "османско присъствие, а не турско робство" обслужва налаганата по линия на трансатлантическото "партньорство" нова политика за отдалечаване и пълно откъсване на България от политическата, икономическа и всякаква друга руска "орбита". "Демитологизиране" и "погребване" на Дядо Иван и субституиране на негово място на Чичо Сам. "Българските" (евро)атлантици не са нищо друго освен балкански резиденти и трансмисии на неоконсервативната външнополитическа администрация отвъд Атлантика. И понеже корпоративните интереси зад тази администрация изискват глобален контрол върху икономическите проекти, особено в енергетиката и военната сфера, а това на свой ред означава ограничаване и изтласкване на другите глобални играчи на това поле, в т.ч. най-вече Русия, разкъсването на икономическите и други връзки (пропагандно заклеймени като "зависимости") на отделни държави с нея няма как да не обслужват точно описаните интереси. Изтриването от българската национална памет на факта и (след това) термина "турско робство" демитологизира Русия като освободителка, усилва хора на внушенията в еднозначно преследване на нейни имперски амбиции и, разбирасе, отваря празно място в българското индивидуално и обществено съзнание за инсталиране там на Големия (презокеански) Брат, ведно със съответната му митология, в която са миксирани думи за демокрация, човешки права и неограничени възможности и в комплект с поизтупания от праха на нелицеприятната историческа истина, ревитализиран образ на "добрата" Османска империя, в която българите живели свободно и охолно. Съвременните "български" митостроители не е задължително да са убедени русофоби, достатъчно е само да са склонни да приемат подаръци и да не им се насълзяват очите от общата българска гледка.

И тъй като, най-вероятно, ще бъда заподозрян в ретроградно и (да го кажем направо) забранено русофилство и антиамериканизъм, виждам смисъл да уточня, че американските интереси, за които пиша, не са интересите на целокупния американски народ, дори не на преобладаващата част от него, а само на корпоративно-обвързания неоконсервативен елит, приватизирал като цяло външнополитическата сфера в света. Много световни политически наблюдатели отдавна разграничават "американската република" на Джеферсън, Пейн и Магна Харта - с все по-избледняващи черти в днешните времена на дълги войни (както с тероризма), и "имперска Америка" от по-ново време, инсталираща с бомби "демокрация" във всяка географска точка на света, сравнително богата на петрол или мак.

Политическият "елит" в България, преди и сега, не е български, защото "разбира" главния национален интерес като безалтернативно тотално обвързване (политическо, военно, енергийно, икономическо и всяко друго) с Големия победител във Всяка Голяма Война, да речем в Студената. И защото не желае промяна в това статукво поради угрозата да загуби и личното си такова, получено като цена за въпросното "разбиране". Корпоративно-обвързаните елити и техните политически администрации в "метрополията" и по места из "колониите" си приличат, независимо от националността им - всички имат нужда от поддържане на мита за собствената си посветеност на общочовешките ценности и свободи за да могат, скрити по този начин в дрехите на "добрия герой", да отпратят конкурентните други елити и да управляват задълго и в своя полза съдбта и благата на повярвалите в мита.

Но, Руско-турската освободителна война от 1878г. не е изключително дело на руския императорски двор, а е резултат и от тенденции и идеологически движения в цялото руско общество от онова време, вкл. и добилият голяма популярност и въздействие върху широките слоеве панславизъм, чиито водещи представители (литератори, културни деятели, общественици) си представят едно бъдещо обединение на всички славянски народи. Подобно обединение не е чуждо на официалната руска дипломация предхождаща войната - видно от документацията по т.нар. Райхщадско споразумение от 08.07.1876г. "планът" на император Александър ІІ и неговия външен министър княз Гончаров включвал създаването на една голяма Балканска държава, което,обаче, не се харесало на съконтрагента по споразумението - Австро-Унгария, тъй като щяло да й попречи да окупира Босна и Херцеговина. Идеи като тези на панславизма мотивират голям брой руски и други славянски доброволци да се присъединят към руските войски и да вземат участие във войната. От друга страна, участието на значителен брой неславянски войници (финландци, румънци и др.), както и на държави като Румъния, Сърбия и Черна гора, на страната на едната срещу другата империя съвсем очевидно не би могло да се обясни с проруска завоевателно-имперска солидарност. Постигнатите преди тази десета руско-турска война споразумения с другите Велики сили (империите Австро-Унгария и Великобритания, Германия),

най-общо за ненамеса на страната на Османската империя, също едва ли би могло да се обяснат с някаква солидарност с руските имперски амбиции. Чрез дипломатически преговори, през м. януари 1877 г. руснаците осигуряват ненамесата на Австро-Унгария в бъдещи военни действия в замяна на австро-унгарска окупация на Босна и Херцеговина след войната. Великобритания дава да се разбере, че няма да се намеси на страната на Турция, ако Русия обещае да не променя статуквото, наложено от Парижкия мирен договор. Всички Велики сили са блокирани от силната обществена подкрепа в цяла Европа за българската национална кауза (особено след кървавото потушаване на Априлското въстание), от съмненията си в способностите на руската армия, както и от вътрешни проблеми.

Показателна за отношението на руската дипломация и тази на другите Велики сили по българския въпрос е Цариградската конференция (30.11.1876г. - 20.01.1877г.). По отношение на българските земи участниците в конференцията предлагат различни решения. Руският проект, предвижда единна българска автономна област, включваща Дунавския вилает, Софийски санджак, Пловдивски и Сливенски санджак от Одринския вилает и населените с българи части на Македония. Срещу него обаче възразяват представителите на останалите Велики сили и особено

австро-унгарският външен министър граф Андраши и британският представител маркиз Солсбъри. Така в окончателния план на конференцията се налага британското предложение България да се раздели вертикално на две автономни области – Източна, с център Търново, и Западна – с център София. На заседанието на 8 януари 1877 г. маркиз Солсбъри заявява, че „в границите на тези две провинции, образуващи България, не влизат районите, в които не преобладава българско население, нито районите, които не са били изложени на лошата администрация, която даде възможност да се извършат зверствата от миналото лято.“ (Тези думи на британския аристократ ясно показват колко стимулирано или от глупост наивни са днешните ни политически и медиийни безродници, които едновременно нехаят за безпрецедентната демографска криза и се умилкват пред настъпателната турска външна политика и икономика - те

упорито отказват да разберат (срещу какво ли!), че изчезващото българско население е основен дипломатически коз в ръцете на играчите на минали и бъдещи териториални делби, за които вековете на насилие и ужаси могат да бъдат обяснени с "лоша администрация".) Източната българска автономна област включва санджаците Търновски, Русенски, Тулчански, Варненски, Сливенски, Пловдивски (без казите Султанери и Ахъчелеби в Родопите) и казите Кърклисийска (Лозенградска), Мустафапашовска (Свиленградска) и Казълагачка (Елховска) от Одринския санджак. В Западната област влизат санджаците Софийски, Видински, Нишки, Скопски, Битолски, част от Серски и казите Струмишка, Велешка, Тиквешка и Костурска. Така българските области са отдръпнати от Егейско море и извън тях остават Воденско , Кукушко и Дойранско, Западна Тракия, по-голямата част от Източна Тракия и по-голямата част от Родопите.

Аргументът, който британските представители Солсбъри и Елиът изтъкват за вертикалното разделяне на българските земи, е, че в Източната област живеят предимно турци и гърци и тя трябва да се управлява отделно (отново козът с преобладаващото етническо население). Всъщност целта е Русия да не усили прекалено своите позиции и чрез смесената Източна област да се попречи на пътя ѝ към Цариград и Проливите - Босфора и Дарданелите. Ето, това последното е показателно за единия и другия подход - За Великобритания и Австро-Унгария, чийто проект за България приет, и останалите Велики сили (Франция, Германия, Италия), Босфора и Дарданелите в турски, вместо в руски ръце, са по-важни отколкото териториалната и политическа автономност и обединение на българското население, които все пак имперската руска дипломация е отстоявало. Същото отстояване проличава и от отхвърления от Великите сили руски проект, в приетия от конференцията Органически устав на българските области да влезе текст, според който главният управител на единната българска област да се избира от местното население. Вместо това окончателният вариант на този устав предвижда:

* Главните управители на двете области се назначават от Високата порта със съгласието на Великите сили. Те може да са турски или чужди поданици, но трябва да са християни.

* Всяка област ще има законодателен орган — събрание, избирано от всички жители на областта над 25 години, имащи определен имуществен ценз. (Т.е. чорбаджии и кирякстефчовци ще избират, без да са заслужили тази "свобода" с капчица кръв или пот!)

* Областното събрание избира административна комисия (правителство) към главния управител за срок от четири години.

* Областите запазват 70% от приходите си за свои нужди.(Все пак само 30% са за Портата!)

* Създава се местна милиция от християни и мюсюлмани, но в крепостите и градовете остава редовна турска армия.

* Черкезите се изселват от двете области. (Защо ли, та те сами продават децата си в робство на Султана! Дали точно леснината с която са се продавали не е била вече оспасна за последния?!)

* Основна административна единица е кантонът с 5 до 10 хиляди души, прегрупирани според религиозната им принадлежност (християнски и мюсюлмански). Няколко кантона образуват санджак, който се управлява от мютесариф (християнин или мюсюлманин, според мнозинството на населението в санджака), който се назначава от Високата порта.

* Предвижда се Международна надзорна комисия да следи в продължение на една година изпълнението на тези споразумения.

В тази връзка следва да се има предвид, че поводите за провеждането на Цариградската конференция са въстанието в Босна и Херцеговина от 1875 г., Априлското въстание в България, както и последвалата война между Сърбия и Черна гора, от една страна и Османската империя, от друга. Подготовката на Русия за война кара британския премиер лорд Дизраели да се съгласи със свикването на посланическа конференция в османската столица. Във всички изброени конфликти управляващите западноевропейски политически елити са вземали страната на Османската империя, а Русия - на християнските славянски народи. Най-явен интерес от подобна поддръжка на Високата порта са имали Британската империя и Втората френска империя, победили Русия в съюз с Османската империя в Кримската война от 1853-1856г. и сериозно облагодетелствани от подписания на 30.03.1856г. Парижки мирен договор. С този акт е намалено значително руското влияние върху Балканите и Черно море, което става неутрална територия, затворена за военни кораби, а по бреговете му се забранява изграждането на укрепления и разполагане на въоръжени сили. По този начин договорът е защитавал в пълна степен трайния британски и френски имперски интерес за отстраняване на Русия от т.нар. Източен въпрос и от Босфора и Дарданелите. И докато в случая с Кримската война Британската и Френска империи постигат това отстраняване на Русия с цената и на прякото си участие във военните действия, чрез Цариградската конференция го получават само благодарение на статута си на Велики сили и по пътя на дипломацията. Разбирасе, в последното обстоятелство някои дежурно ще прозрат и отбележат големите превъзходства и умения на западната политическа мисъл, но,според мен, единствено ще демонстрират подло историческо късогледство и морални дефицити. Защото, след като същият политически Запад претендира да е пазител и разпространител на ценности като свобода и човешки права, както всъщност винаги е претендирал, следвало е официално и с адекватни действия да покаже на чия страна е в събития като, да речем, българското Априлско въстание. С оценката, която политиците на Великите сили (за разлика от европейските общества) дадоха на причините за последвалите това въстание кръвопролития, въплътена в думите на маркиз Солсбъри по време на Цариградската конференция за "лоша администрация", би трябвало всеки (нестимулиран за да не разбира) да открие сам верния отговор на въпроса - кой на чия страна е бил.

Bodycount

Гледам CNN. Задържайки вял поглед в тивито не без усилие забелязвам, че в барчетата най-отдолу на екрана се движат някакви числа... След почти минута осъзнавам, че числата са всъщност последната за момента група мъртъвци, поела по нюзбара на CNN към неизвестното. В ума ми се заби стария и банален въпрос: в какъв свят в действителност живеем?!

През две минути се появява сводка за едиколко-си човека намерени мъртви или убити еди-си-къде. Сухо, беззвучно, лишено от всякаква емоция преброяване на телата. В Ирак взривени 200, жега убива 10 в Румъния, проливни дъждове удавят 30 в Китай...

145, 7, 38, 15...

Редят се цифрите, върви живота, смъртта дори подтичва...

Зрителите не научаваме нищо за скритото зад цифрите - кой, кога, защо и как е напуснал грешния свят. Смъртта за нас идва под безопасната форма на безгласни безполови абстрактни числа. За наше удобство. Няма трагедия, няма потресени, няма разсъждения и сълзи за това-онова. Няма въпроси.

Информация заради самата информация. Смърт без история, без лица, без последна дума, каквато имат дори подсъдимите.

Просто някакви числа, които се нижат на безкрайната си броеница. Bodycount.
Човек се пита мил ли е всъщност някому и струва ли нещо живота?

Гражданското общество - коректив на политическата система I

С известна редакция по текста, публикуван във форума на БАЛ.


***

« -: Март 08, 2006, 07:01:53 pm »

В собствената ми представа за благоденстващо демократично общество отдавна се е наложил възгледът, че само свободните и неподсказани от професионалната партокрация форми на гражданска активност са едновремено и щита и копието срещу тиранията от всякакъв вид - чужда и вътрешна, икономическа, социална, произтичаща от отчужденоста и надпоставеноста на политическата система над уж-излъчващите я избиратели. Вече 18 години в изстрадалата ни страна виреят дива престъпност и диктатура на вкопчилия се в националното богатство "елит", едни и същи "стари муцуни" или по-точно мутри се въртят през цялото това време от парламента в министерствата и от последните в посолства и да речем международни организации като "НАШИ" (!?) представители! От това "представителство" те станаха по-богати и се самообявиха за "елит", а останалите, по-голямата част от нас, обедняхме и се лумпенизирахме и днес по някои медии ни наричат маргинали и аутсайдери!


Дори неизкушеният от политиката набюдател би констатирал без особено усилие и вероятно с изненада, че днес в България значителен брой обществени и ужасно много, ако не и всички политически организации се оглавяват неприлично дълго от ЕДНИ И СЪЩИ лица, наричащи сами себе си лидери, в драстичен контраст с преобладаващото обществено мнение. Лица като Доган и Тренчев - които са начело на организациите си по-дълго от самия преход, Лилов, Премянов, Пирински, брат и сестра Бокови, А. Мозер, Ал.Томов, Кръстьо Петков и Желязко Христов са само малка част от дългия списък на срасналите се с властта хора, вкаменените политици и лидери. В дясната част от политеческия спектър партиите се създават или оцеляват около лидера си - така е с Костов, Софиянски, Каракачанов, Дилов, дори с левскаря Г. Марков и с най-новия Борисов, да не забравяме също Бакърджиев, Бисеров и Цонев, които опитаха макар и недотам успешно да създадат СВОИ партии, СДС пък се мъчи на изкуствено дишане реанимирано от Президента "Той е"! Да не говорим за НДСВ, чието име дори, поразително подходящо по-скоро за фирма на едноличен търговец по Търговския закон, е безусловен, очеваден знак за победилата у нас ФИРМИЗАЦИЯ и приватизация на политическото.

Партиите в България са авторитарно конструирани и водени приятелско - роднински сборища, еднолични фирми на не - харизматичен и не - мажоритарно посочен, а ЗАМОГНАЛ СЕ в мътните води на прехода "лидер", пръв интересчия сред свои! Вътрешно - партийна демокрация е благоволението и благосклонността на лидера, а свободно изразеното мнение е заменено от партийната дисциплина. Поривите към свобода, ако изобщо в редовия партиен член е запазен и съществувал вкус и спомен за тях, са отстъпили място на материалния интерес, на личното благополучие и келепир. Така кръгът се затваря - дисциплината се спазва заради келепира, истината като първа рожба на свободата не се изговаря на глас, лидерите се овековечават и вкаменяват на пиедестала си.

Сапсението започва с прозрението за опасността и източника й. Корупцията, мафията, неприлагането на закона са различни опасности, но източникът им, както и на онези, които предстоят, е все един и същ - политическата класа и политиката без коректив! Същата класа, която в лицето да речем на един Костов например, се брани и самозащитава зорко и с остър войнстващ патос срещу всичко, което по нейно усмотрение излиза извън кръга на политическото и политиката. Именно защото извън въпросния кръг е сферата на НЕ - МАНИПУЛИРУЕМОТО, там е правото директно говорене и наричането на нещата с истинските им имена (не с куха политическа фразеология), там са гнева, недоволството, уличният протест, стачката, митингът. Извън политиката съществуват гладни и бедни хора - според политиците това са просто "социално-слаби граждани", напоследък все по - често наричани даже аутсайдери и маргинали! Последните квалификации само онагледяват колко дълбока е пропастта между управляващи и управлявани, между политиците и партиите от една страна и обикновените хора и обществото като цяло от друга. Свободното (все пак) и разнолико общество остава, колкото това и да не е желано от политиците, извън политиката. Ако и когато то вземе думата, управляващата класа е хвърлена в смут (а родната можеби дори повече от това), чувства се неловко, притеснено. Затова изказванията й са, че еди-си-кое събитие, излизащо по нейно пак усмотрение извън догматизираните схеми на политическото говорене и действия - поразително приличащи си въпреки фасадните цветови и други разлики между партии и политици, било "опасност за политическата система" - да си спомним, че Костов заклейми с това клише движението на царя именно поради не - партийния му (поне в началото) организационен облик (НДСВ = Национално движение ... !) и орева навред у нас и пред света! Определени медии и журналисти (около бившата "Свободна Европа") подеха на свой ред плача и направиха от него анти кампания - но срещу какво, срещу не-партийния, "неполитически" според тях нов субект, който като такъв е угроза за самата (цялата, според Костов и съдружници) политическа система! Ето така се роди новото клише и поредното контра - клеймо на политическата олигархия, което същата хвърли и занапред все по - агресивно ще хвърля срещу всеки макар и плах опит да й се поставят вербални и каквито - и - да - е други корективи, обществено - необходими и демократични. Всъщност, примерът с НДСВ и Костов оголва съвсем нагледно страха на българския псевдо - елит от самата същност на демокрацията - от властта и контрола на обществото. Страх, съвсем естествен поради факта, че в България политиката не е дейност, обслужваща обществото и всеки негов член персонално без оглед на привилегии и ограничения, а е източник за лично облагодетелстване и забогатяване на ограничен привилегирован кръг хора, по правило на т.нар. политическа класа и създадената от нея номенклатура.

Средството за защита срещу това е преди всичко самото гражданско общество - като израз на активност на всеки член на обществото и израз на солидарност по общозначимите въпроси между всичките му членове. Правовата държава се оказва куха без активен и рефлектиращ на негативите гражданскообществен натиск върху политическата система.

Но гражданското общество съвсем не е даденост. То трябва да се създаде от самите членове на обществото в широк смисъл, от хората, представляващи в своята съвкупност от индивидуалности целокупния български народ.

Гражданското общество, в разнообразните прояви на своята контролираща активност, трябва да е своеобразен ОБРЪЧ около политическата система, а не обратно (и не "обръчите от фирми"!), каквото е положението понастоящем у нас. Само така и само тогава, политиците и политиката, при наличието на явен свой коректив, биха действали в името и с оглед интереса на излъчилия и снабдилия ги с власт народ, по-вярно - биха били заставени да го правят.

Гражданското общество - коректив на политическата система II

С известна редакция по текста, публикуван във форума на БАЛ.

***

« -: Март 08, 2006, 07:01:53 pm »

Не броят на участниците в проявите на гражданско-обществена активност, още по-малко броят на инициаторите или пък тяхната популярност, са най-важното първо условие, без което гражданското общество не може да се състои. Нужно е, на първо място, поне един или още по-добре няколко граждани да започнат някаква форма на активност - публикуване или обявяване чрез медия на мнение, коментар или позиция, издигане на искания пред парламента, дори изразяване на явно възмущение от административен произвол или бюрокрация. Минимумът, с други думи, е да имаме инициатива. Личноста на инициаторите, а в проява - и на участниците, ще е от значение за случването на гражданското общество тогава и доколкото с поведението си последните са послужили за превръщането на иначе личната им инициатива и/или проява в пример. Инициативата - пример ще привлече участници и с тяхна помощ в един момент постепенно ще добие окончателния облик на същинска (гражданска) проява - протестен митинг, шествие, подписка, референдум. Количественото натрупване на инициативи - пример, прераснали в прояви и стимулирали на свой ред други инициативи и прояви, ще отнеме от явлението "гражданска инициатива /проява" статута на събитие и ще го "сведе" до практика - в обществен, и до начин на поведение - в личен план. Едва тогава бихме могли да кажем, че гражданското общество се е случило.

Хората не мислим еднакво и обратното би било неестествено, а за мислене - абсурдно. Но няма да спра да вярвам, че е добре повече българи да достигнем до разбирането на собственото си значение, почерк и роля за освобождаване и подобряване на обществения живот и чрез него (а не обратно) на техния личен, до осъзнаването, че не делегацията на функции и власт на представителната политическа класа е решение и път към свобода, законност, демокрация и просперираща родина, а преди всичко активната позиция и глас на колкото се може повече отделни личности по всеки въпрос, проблем, случай, засягащ ги пряко или косвено, чрез прякото си значение и отражение в личната сфера на друг техен сънародник. Политическата система, доколкото от нея се очакват все пак и обществено - полезни функции, ще бъде заставена да ги изпълнява, ако и доколкото бъде "поставена" вътре в обръча на гражданско-обществения контрол и натиск - само така има някаква надежда (макар и минимална предвид трагичната българска пасивност) решенията й да бъдат вземани при отчитане на обществения и като цяло народен интерес.

Преди учредяването на АТАКА, в набиращия популярност форум към сайта на г-н Волен Сидеров, запитах напълно неизвестния за мен тогава Димитър Стоянов, подвизаващ се в онлайн - пространството под никнейма "Курт Докс", съдържат ли се в устава на новата партия конкретни текстове, гарантиращи съществуването на някаква, макар и формална вътрешно - партийна демокрация. Отговор, както като че ли всички ще се досетим, не последва. Разбира се, нямам никакви съмнения, че това поведение, както и премного други неща в българската политика - балони, които се пукат един след друг, съвсем не са "особен случай", изключение. Властта и особено партиите са феномен по начало противостоящ на демократичността - ако последната се схваща като възможност да се изразяват и чуват повече и различни мнения и да се търсят и вземат общоприемливи решения, то партийността (в наши дни) е доведена до силно авторитарна система (от тотално лидерски тип) за потъпкване на свободното мнение и за провеждане на решения в тяснокръгов (котериен, клиентелистки) интерес.

Това може да бъде ограничено само ако "обръчът от фирми" бъде сменен от обръча на гражданите. Партиите ще продължат да "оправят" партийците, в най-добрия случай и известна част от гласувалите за тях.

И тъй като понастоящем всичко - и медии, и институции, да не говорим за социология, политология и др. папагалстващи звена - всичко е в, а не извън кръга на политическата система (доказателство за което е фактът, че никое от тези звена не излъчва продуктивни критични позиции спрямо нея), то откъдето и да се започне с гражданско-обществен контрол и натиск все ще е подходящо и правилно. Това казвам във връзка с изразеното в един форум мнение, "че трябва да се започне с това да се създадът медии, а успоредно с това да се НАЛОЖИ СПАЗВАНЕТО ОТ ВСИЧКИ НА ЗАКОНИТЕ В ДЪРЖАВАТА /независимо дали са лоши или добри/"

Аз мисля, че трябва да се започне с подготовката и предизвикването на референдум за определяне на специфичните за нас като народ български ценности. Нека всяка сила - политическа и друга, както и всеки желаещ гражданин или група граждани да издигат проекти за една такава харта на българските ценности. И нека мнозинството сънародници да реши кой проект или комбинация от такива да бъдат избрани, а след това и включени в основния закон на държавата. По този начин всяка политика (независимо на коя партия или правителство), противоречаща на конституционно -гарантираните национални идеали и интереси, ще бъде противоконституционна и следователно обществено-неприемлива и вредна по силата на самата канституционна норма, а всеки протест или митинг в тази връзка ще бъдат законосъобразни актове за спазване на законноста и правовия ред. Така например, ако народът ни е за интеграция (в ЕС или в друга международна организация и т.н.), нека той реши това, с всички произтичащи от тук ограничения за суверенитета му, съответно с всички специфични за него особености на интеграцията му.

И тук, разбира се, стигаме да големия, същински въпрос - съществува ли изобщо в международен план признаване и зачитане на правото на народите на свободно мнение по засягащите ги въпроси, или всичко е само външно-политически диктат поднесен в лъскава демократична опаковка?! Какво е всъщност интеграцията - геополитика на Великите сили, или избор на осъзнали интереса си народи? Ако е второто, никой не би имал нищо против референдумите, защото те само обличат в правна форма осъзнатата народна воля - нежеланието и прескачането на прякото гласуване говори единствено и само за предварително взети решения "в тесен кръг", а съображенията, че това се прави "на полза роду" са популистки и исторически опроверган трик за прикриване на стремежа за запазване на привилегии.

Са съжаление днес фактите говорят, че нещата (вкл. и интеграцията) като че ли не се случват, а налагат.

Харта на българските ценности - що е то?

Публикувано през 2006г. във форума на БАЛ, а преди това и в някои от първите сайтове на Волен.

***
Съвременните реалности в света днес са такива, че се задълбочават и усложняват два процеса - глобализация, свързана с отпадане и ограничаване на различията и суверенитетите, от една страна, и обратен опит, стремеж последните да бъдат запазени, от друга. Най-кратко казано, голямата причина за първия процес е стремежът на световния капиталов елит за запазване на привилегиите в условията на все по-намаляващи природни ресурси, а за втория - естествената човешка нужда от свобода, която е и първо най-важно условие за съществуване не само на отделните индивиди, но и на народите като цяло.

Свидетели сме на все по-явно (какъвто е случаят с България) налагане на т.нар. "ограничен суверенитет", говори се и за "делегиран суверенитет" (в полза на структурите на ЕС, например). Оправданието за това е представено с фразеология от рода, "евро-атлантическата интеграция го изисква", "Европа каза", "Америка реши", "от МВФ искат" и т.н. Както знаете България е единствената европейска страна лишила се доброволно (поне така изглежда) от макро -икономическия си суверенитет - чрез въвеждането на Валутен съвет. Конституцията се променя три пъти главно поради настояване от страна на ЕС. А сме кръшнали, а сме останали извън съответната интеграционна общност или структура! Какво е това?! Прилича ли ви на доброволно влизане някъде? Някои ще кажат, ами те могат и без нас - което, поне според мен, най-малко е спорно, но това е друга тема. Не е нужно тук да цитирам сега политци (който иска да прочете стенограмите от дебата в Народното събрание във връзка с изпращането на последния военен контингент в Ирак - примерно изказването на идзгоненият от АТАКА Величков), за да обоснова фактът, че нас ни взеха в НАТО най-вече защото ТЕ искаха така! Макар и с нюанси същото е положението и с членството в ЕС.

Ами просто казано това е гео-политика - ново териториално делене на света, нов световен ред и т.н.

Защо се прави това ново разделяне на света? Дълга тема, разбира се, но поне като хипотеза бих могъл да кажа, че най-вероятно поради намаляващите ресурси и екологичните аномалии в света ще продължи да се задълбочава процеса на все по-голямо изоставане на бедните райони от богатите и силни такива. Богатият свят се изолира и затваря зад правни, военни, митнически, шенгенски и прочие стени. Можеби политиката по отношение на света извън тези стени е отложена за едно следващо време. Засега обаче уреденият свят се застрахова срещу идещите заплахи, които по мнение на световните гео-политически гурута, ще бъдат глобални. Затова и отговорът срещу тях е - интеграция, уеднаквяване, общности, глобализъм.

Дали действителната цел на глобализационните процеси е защита срещу заплахите на новото време, или е просто поредната нова форма за запазване и увеличаване привилегиите на световния елит (отваряне на нови пазари, приток на нова по-евтина работна ръка и т.н.) всеки може да си отговори.

И тук стигаме до заветното НО.

В описания дотук процес има нации и държави, които "водят парада" в един или друг смисъл, и такива които само се въртят, тласнати от други. За да е съответния народ от първите са нужни редица предпоставки. Тук икономистите ще кажат - нужна е силна икономика, юристите - ефективна съдебна система и спазване на закона, военните - модерна армия и въоръжения, една част от политиците ще кажат, че е нужно търпение, друга част - че са нужни националисти.

А според мен първо е нужно да имаме просто народ. Нищо друго.

А народът, като международно-разпознаваем субект, не може да съществува и да се прояви без съответните свои специфични ценности. Никой не казва, че те трябва да са непременно само различаващи се от ценностите на други народи - християнските ценности например са общи за много народи, правата на човека - също.

Но един народ имащ един минимум на себеуважение, само при наличието на който ще е в състояние да предизвика и другите международно-представени субекти (други нации, държави, международни организации и т.н.) да го зачитат, притежава всъщност едно по-малко или по-голямо (в зависимост от редица фактори като история, култура и др.) "съкровище" от собствени идеали.

Може българският народ да реши, че известно ограничаване или дори делегиране на суверенитета му е от негов интерес. Аз съм за утвърждаване като постоянна практика на това народът ни да бъде автор на важните за него решения.

Всъщност в добрия баланс на международно-приетите и специфичните български ценности се крие успехът на добрия проект за исканата от мен Харта на българските ценности. Уверен съм, че нашият народ е достатъчно зрял и прагматичен и добре разбира кое е добро за него и кое не. Виждам ролята си в един процес, чиято крайна цел е да направи възможна постоянната практика по даване думата на народа. Изобщо не искам да кажа, че целта на Хартата е да изхвърли общочовешките и общоевропейски ценности, но право на единствения суверен тук е да определи точно колко и кои от тях, в каква йерархична последователност ще подреди в собственото си съкровище. Още повече тук не става въпрос за ревизиране и "изхвърляне" на ценности, приети от България по различни международни конвенции - различните човешки, икономически, социални, културни права и т.н.

Но народът ни има право на установена по най-сериозния възможен начин (а именно в основния закон) възможност да изисква от представителната политическа система съответно на себеуважението му поведение от страна на преките участниците в тази система - политиците. Следователно ясно трябва да бъде очертано що значи национален интерес - и съответно кога същият ще бъде зле представен или защитен.

Всъщност зле представен и/или защитен ще бъде националният интерес когато представителната политическа класа извърши действие или пропусне да предприеме такова, и по този начин влезе в противоречие, заобиколи или наруши национален идеал, включен в хартата.

С други думи списъкът на ценностите (колкото и условно да е употребен терминът списък, затова от решаващо значение е формулирането) е равен на националния интерес и обратно.

От национален интерес ще е всеки акт който не накърнява и не противоречи на българските ценности.

Понастоящем по силата на чл. 5 от Конституцията всеки международен договор, ратифициран по съответния ред и влязъл в сила, става част от вътрешното българско право и дори ще има приоритет пред онези норми на последното, които му противоречат. Като знаем как се формират политическите мнозинства в българския парламент - с добре познатата ни пропорционална избирателна система, даваща неограничена възможност на партийните лидери да редят листи, ясно се вижда опасността определени парламентарни мнозинства да налагат на всички останали определено "външно право". Да не говорим за подозрителното единомислие на иначе яростни противници като българските "леви" и "десни" (с всичката условност на това разграничение) по въпроси "от национално значение", за каквито биват представяни почти единствено въпросите на евро -атлантическата интеграция, но не и вътрешни проблеми като бедност, демографска катастрофа, фалит на икономиката, престъпност, корупция и отаказ на властта във всичките и форми и от всички етажи да работи в полза на гражданите, по които - уви, няма единомислие! За какво говори това единомислие ако не за външно-политически слугинаж и за поведение на обречена колониална администрация, разбира се добре платена точно заради това.

Следователно за да се избегне "вкарването" във вътрешното ни право на норми обслужващи първо определен чужд интерес - като тези свъзани с отбараната и сигурността например, вкл. преминаването на чужди военни сили и разполагането на чужди военни бази на територията на страна ни - е нужно посоченият чл. 5 да бъде прилаган при съобразяване с корективна конституционна норма (отразяваща определена ценност), която да предвижда, че по отношение приемането на международни договори засягащи примерно отбраната, сигурността, вътрешния ред и др. области и материи е ноебходимо първо да бъде проведено допитване до българския народ.

Идеята за Хартата е проста - ще спести усилия, средства и време, доколокото при липсата й ще сме принудени за всеки конкретен случай на засегнатост на чувстовто ни че сме прескочени и прецакани да инициираме, организираме и провеждаме кампании по информиране, протести, митинги, събиране и внасяне на подписки, изготвяне на отделни законопроекти. Хартата еднозначно ще посочва кое поведение на политическата система е вън и срещу националния интерес и ще го санкционира дори само с обявяването му за противоконституционно. Санкция ще бъде и това, че гражданите не ще бъдат длъжни да се съобразяват с акт противоречащ на националните ценности, ако е необходимо дори след произнасяне на Конституционния съд. Но същественото е че ценностите ще са станали норми от най-висока степен.

Продават ни ... със земята

С незначителна редакция по текста, публикуван през 2006г. в някакъв форум...


***
Това, което още от славното време на Ф.Д. (произнесъл сакралната фраза, че успехът идва при успешните!) та чак до днес (времето на Н.В.С.В., мънкащ често да се гледа по-позитивно) се случва с българската земя и в частност с т.нар. "земеделски земи" е процес, който следва логиката на световните тенденции в тази област - логиката на това, което днес е реалност в САЩ, а и в ЕС. Това е процесът на преминаване на селскостопанските и земеделски дейности и ресурси, какъвто без съмнение е земята, от ръцете на можеството и по правило дребни фермери в ръцете на малък брой едри, по правило мултинационални агроконгломерати, които чрез поредици от сливания (които те наричат също "заздравяване") по същество налагат пълен монопол върху тази дейност.

За да не звучи горното като голословна декларация, прилагам следния цитат от книгата на Гор Видал "Вечна война за вечен мир", където авторът цитира есето на Джоел Дайър "Плодовете на яростта: Защо Оклахома Сити е само началото", отбелязвайки: "В момента една шепа агроконгломерати действат, за да прогонят останалите в Америка дребни фермери от земите им, като системно изкупуват продукцията им на цени, по-ниски от разхода по нейното отглеждане, като по този начин ги принуждават да теглят заеми от банките на конгломератите, да правят ипотеки и да търпят възбрана над имотите си, и в крайна сметка да продадат земите си именно на корпоративно контролираните агрокомпании." Задавайки си въпроса, дали това все пак е действителна конспирация, Гор Видал отговаря положително, тъй като "сега, за първи път, оръжието на престъплението действително е налице под формата на един план, описващ как най-добре нацията да бъде отървана от дребните фермери. Дайър пише: "През 1962г. Комитетът за икономическо развитие (КИР) се състоял от приблизително 75 % от най-мощните корпоративни фигури на нацията. Те представлявали не само хранителната индустрия, но също така петрола и газта, застраховките, инвестициите и търговията на дребно. Почти всички групировки, които печелели от консолидирането, били представени в комитета. Техният доклад (Адаптивна програма за земеделие) очертава план за премахването на фермерите и фермите. Той бил подробен и добре обмислен." Същевременно "още през 1964г. членовете на Конгреса били информирани от индустриални гиганти като "Пилсбъри", "Суифт", "Дженерал Фуудс" и "Кембъл Суп", че най-големият проблем за земеделието е наличието на твърде много фермери". Като добри психолози КИР забелязали, че ако децата на фермерите бъдат изпратени в колеж, те рядко се завръщат в семейната ферма. ... Комитетът накарал правителството да праща фермерските деца в колежи. Както можело да се очаква повечето от тях не се завръщали. Правителството след това предложило на фермерите да се преквалифицират в друга работна сфера и да позволят земята им да бъде консолидирана във все по-разрастващи се концерни, притежавани от все по-малко и по-малко корпорации.

Следователно е задвижена конспирация, целяща да замести Джеферсъновия идеал за нация, чийто гръбнак се състои от независими фермерски семейства, с поредица от агробизнес-монополи, при които както пише Дайър, "едва от 5 до 8 мултинационални компании по същество представляват единствените закупвачи и превозвачи не само на американските зърнени запаси, но и на запасите на целия свят". Към 1982г. "тези компании контролират 96 % от износа на пшеница, 95 % от износа на царевица на Щатите" ... "
По нататък Гор Видал поставя въпроса, полезно ли е било това консолидиране за консуматорите и отговаря: "Като цяло не. Монополите не позволяват добра сделка върху цената, нито пък се грижат особено много за качеството, тъй като не съществува алтернатива на предлаганото от тях. Излишно е да се обяснява, че са враждебно настроени към трудовите съюзи и безразлични към трудовите условия на независимите някога фермери, превърнали се в ниско платени наемни работници. За онези от нас, отраснали в предвоенните щати, съществуваше сандичът с истинска шунка. От консолидирането насам шунката е станала толкова гумена, че вече няма вкус на нищо, а консистенцията й е като на розова пластмаса. Защо? В огромните свинарници прасето стои на едно и също място на крака през целия си живот. Тъй като не рови из двора, нито изобщо се движи, то не си изгражда естествена защита срещу зарази. Това предполага вкарването на огромни количества химикали в тялото на затворника до самата му смърт и трансформацията му в негодна за ядене шунка."

В заключение Гор Видал задава логичните въпроси: "Защо лишените от имот фермери нямат представители в Конгреса, към които да се обърнат? Защо консуматорите са хванати в капана на загадъчна ценова политика за продукти, които са с по-лошо качество отпреди?" Отговорът - отново Дайър: " Посредством своите лобисти изпълнителните органи на корпорациите съставили "адаптивната програма" за земеделие, понастоящем притежават или наемат, или просто успяват да сплашат Конгреса и президентите, а същевременно в съдилищата председателстват техните бивши лобисти, един безкраен запас от служители с бели якички, тъй като две трети от всички адвокати на нашата малка планета са американци. В крайна сметка хората като цяло нямат представители в правителството, докато корпорациите имат, и то много."

След като това вече е реалност в САЩ, в дома на Големия (ни) брат, не е ли наивно да мислим, че (вече) не се случва и у нас?! Реституирана, само тук-таме законно, земята остана задълго (дотук 16 години) да пустее, макар и награбена от смели предприемачи - арендатори, повечето от които сега - по-едри фермери. Тя пустя въпреки, че ликвидаторите от хунтата на Ф.Д. раздадоха на цени като за старо желязо на същите тия арендатори напълно работеща техника и материални бази. Те арендаторите, оправдаваха нулата, която предлагаха като рента, с амортизираността на презряната съветска техника, с климата и т.н. Но не и със собствената си нескопос и безхаберие за интересите на собствениците на основното средство за производство - земята. Изкарваха за себе си и за хунтата - вижте кой днес притежава мелници, зърнохранилища, фуражни заводи, животновъдни и едри селскостопански ферми: все наши момчета, хора на големи хора, приятели и близки на властта от вчера, днес и утре, "свързани лица". А пък хунтата не пречеше на мощния селскостопански внос от-къде-ли-не! От която точка на света ви хрумне - домати, краставици, чушки от братска Турция (кой казва, че това били традиционно произвеждани в БГ зеленчуци), ябълки от независима Македония, чесън от слънчева Аржентина (защо не), царевица от Големия брат (да ви е сладко, макар че е фуражна!)... Защо не се пречеше, а днес пък съвсем, на този глобален внос (светът страшно ни залюби изведнъж)? Ами защото по дефиниция и определение законно вече сме страна с "отворена пазарна икономика" (който не верва да прочете чл. 2 и сл. от Закона за БНБ)! Отворена. Ще рече - да идва кой и какво как си може! Всичко е добре дошло - от зарзалите та чак до религиите, да заповядат само. Е, по този начин, с много, ама наистина много отвореност, с една отворена отвореност - и предна и задна, ние (разбирай демократично "избираната" ни 16 години хунта) настанявахме и все по-отявлено ще настаняваме онзи бъдещ (и вездесъщ от днешната гледна точка на хунтата) работодател (онзи съвсем малък брой конгломерати), чиито ниско платени работници ще бъдем ние (не хунтата), при това в нетолкова далечно бъдеще.

Отвореността, или казано другояче - нулевата протекционистична политика в областта на селското стопанство (да речем чрез защитни високи вносни мита), съчетана с "отвореността" на БГ Конституцията, разбирай - свободата всеки човек на планетата Земя да закупи бг земя (каквато потенциална възможност последните поправки на практика позволяват), ще доведат неизбежно до прилагането на посочената по-горе в цитата "адаптивна програма" и у нас. Да, ще кажат умните кратуни на глобализаторите - ние се обвързваме със света, а при всяко обвързване даваш, жертваш нещо свое (но не тяхно, на глобализаторите!). Да, ще кажа аз, но вие какво жертвате, и за чия сметка е всъщност това обвързване?! Разбира се глобализаторите - интернационалисти са "За" по всякакъв начин и за всяко присъединяване стига да се прибавя нещо в сметката им, в джоба на всеки един от тях персонално! Но реалния дял от цената на днешните и утрешни обвързвания, които тайфата глобализатори ни налага без дори да ни пита, разбира се, плащаме и все по-яко ще плащаме само и единствено НИЕ - онези, от които винаги при (к`ва да е) нужда се взима (абе, намаляваш цените на телефонните разговори с чужбина, ама повишаваш тези на градските - хем "мило", хем "социално", хем пак анално!); онези, на които до Второ пришествие можеш да вдигаш цената на ток, вода, парно, и каквото се сетиш още - и нищо; които (вече) можеш да уволняваш за каквото ти скимне (не само защото "синдикати" е само дума в мн.ч. и поне един от лидерите им е масон, което разбира се е чудесно!); които великодушно си осигурил с "работата" да чакат пред Бюрата, да речем - по труда, за да им "намериш", че "и дадеш" работа, ако искаш ! и които си изпратил нейде за нещо, което само Биг Брадъра ти знае кому е полезно, и когато те се върнат тук с краката напред и в хоризонтално положение, ти излизаш с изявлението, че нещо е станало, ама какво (!!!), и т.н. но, че ти разбира се си свършил всичко както трябва. Неволно (или не) преминах на "ти", но събеседникът, улисан нейде в кротката си служба на туземен администратор, разбира се отсъства, точно както и в живота.

Християнство и национализъм

С незначителна редакция по първоначалния текст, публикуван във форума на БАЛ - http://megimg.info/badl/Forum/index.php/topic,78.0.html


« -: Април 02, 2006, 05:54:50 pm »

В едно по-старо издание на форума към volenataka.com още преди учредяването на ПП "АТАКА" споделих виждането си, .., че всяко Спасение е от Бог и то се заслужва чрез богоугоден живот "во Христа" на единици (останали дори напълно анонимни) и се дава като милост за нас, другите ... Някои атакисти тогава ме репликираха, че това било спасение само на душите, а пък физическото ни оцеляване и справянето с непосредствения ежедневен живот не било божия работа, а заслуга на политиците. Приведох следния цитат :" Посочете ми само един праведник и ще спася целия град!" Тъй казал Бог по повод "кризата" с градовете Содом и Гомор. Ясно е, че Бог искал спасението не само на душите, а и на живота, при това не само на някои, а на всички обитатели на двата старозаветни града. И то "на цената" само на един праведник!

Следователно, уповаването на възможностите и ефективноста на светските човешки явления - като политическа система, власт, пари, лидери и т.н. (наречено от известния сръбски теолог и православен духовник Горан Бигович "прогресивизъм"), също както и абсолютизирането на рационализма и науката в епохата от европеския ренесанс и до днес, без "поставянето" на това уповаване и абсалютизиране под "авторитета" на една над -човешка "институция", не са нищо друго освен култ към "златни", но в крайна сметка безпомощни идоли, към "гиганти на глинени крака". И въпреки че прилича, все пак култът не е и не може да бъде вяра, най-малко православна християнска. И макар че, някои от маневрите на последователите на култа са започнати с добри намерения, за благото на човека - като се почне от научни открития и се стигне до революции и преврати, все пак съвременното състояние на света и на планетата Земя и тенденциите на задълбочаване на "кризата в отношенията" околна среда - човек ни убеждават, че отварянето на нови прозорци и хоризонти пред знанието и развитието на технологиите и цивилизацията, каквото и да означава това, повече приличат на отваряне на кутията на Пандора, отколкото на портите на Рая.

Без Страх от Бога отношенията на хората помежду им не са и не могат да бъдат нищо друго освен подчиняване на по-слабия егоизъм на по-силния такъв.

И да ме прощават въодушевените политически ентусиасти от всички цветове и нюанси, но отношенията партии - редови членове и симпатизанти, кандидати за власт - електорат и т.н., особено в "красивия" им български вариант - добре познат с повторението : бързо и шумно издигане на балони с всякакъв цвят и скоропостижно изпускане на въздуха, съпроводено с характерен звук, поразително приличат на отношенията между посочените два вида егоизъм.

Национализмът като политическа доктрина и практика не прави изключение - нито е, нито може да бъде панацея. Бидейки политика и той е вид култ като описания по-горе, форма на "прогресивизъм" абсолютизираща едни неща и отричаща, загърбваща и/или омаловажаваща други.

Ние като индивиди и като народ трябва да разберем, че демокрацията и свободите не ги "дават" партиите (дори и най-добрите!) и министерствата, но са достояние на активното и солидаризиращо се гражданско общество. А човешките права и свободи са естествени човешки "атрибути", присъщи на хората "по природа" както ще кажат учените, а според мен - по Божия воля и промисъл и не са "подарък" от държавата и властта.

Християнинът е човек с общочовешка (дори и към врага!) отдаденост и любов, всяко "свиване" и ограничаване на която е белег за отстъпване от тази религия и присъединяване към посочения вече култ.

Национализмът често се показва като страх от чуждото и различното . Били опасни за физическото оцеляване на нацията. Напълно реално е чуждото и различното да имат и тези цели. Но всеки страх ражда демони. Ражда забрани, ограничения, подозрения, ако щете дори и превъоръжаване - все с идеята да си пръв и по-силен в удара. Страхът ражда дори възгледа, че атаката е най-добрата защита (без да мислим за футбола). Колко близо сме разсъждавайки по този начин до поведението, към което указват думите на Спасителя "Обичай ближния!", или тези на Бог Отец, изречени чрез Исая "Милост искам от вас, не жертви!". Казвам всичко това не от светски политически, а от християнски позиции. Защото Христовата вяра отрича страха. С това казвам, че национализмът не трябва да се основава на страх, а на положителни особености и черти на народния характер, бит, традиции и т.н., които не да бъдат абсолютизирани, а просто представени и защитени в контекста на особеностите на световните нации и култури. В тази връзка не трябва да се правят отделни партии и организации базирани на национализма , той следва да е в поведението и практиката на всяка българска партия и на всеки политик и общественик персонално. Нещо повече - патриотизъм и национализъм, като система от български ценности, са нужни и като възпитателен и като културен модел за всеки български гражданин, от най-ранна до преклонна възраст. А в колко по-голяма степен важи това за християнските ценности. Но възприемането като свой на този модел не може да стане по призив и повеля, а само като резултат от себеосъзнаване. Този процес може да бъде стимулиран чрез предизвикване на дискусии, срещи-разговори, семинари и мощната и неоспорима роля на АТАКА в тази посока не може да бъде подмината с мълчание. АТАКА "постави на масата" съществено нов дебат в българското общество, създаде условия и среда за полемика по въпроси като този за приоритета и съотношението на българските интереси и задълженията и ограниченията, свързани с интеграцията на България.

Национализмът не следва да бъде "ешелониран" в нарочна самостоятелна политика и партия, а обратно - да бъде задължителна черта на всяка българска политическа сила и политика. Фактът че той се превърна в самостоятелна доктрина и база за поява на основани на него организации, само потвърждава до болка известния факт, че останалите "играчи" играят за някой друг, но не и за нас българите, или със сигурност - все още не.

Когато националните идеали и ценности, приети с референдум от единствения и безспорен суверен - българският народ, бъдат посочени в основния закон на родината и по този начин им се гарантира онзи стабилитет, който без съмнение заслужават, въпросите що е национализъм, нужен ли е той, полезен ли е и т.н. ще са ирелевантни, въпросът ще е дали и доколко политиците и политическата система не го неглижират, заобикалят и нарушават с действията или бездействията си.

Но това означава, че от политика и база и повод за различни политически борби, национализмът ще е станал част от ценностната ни система. Тогава например ще сме разбрали, че когато някои от нас живеят зле, проблем имаме или ще имаме всички.