Bodycount

Гледам CNN. Задържайки вял поглед в тивито не без усилие забелязвам, че в барчетата най-отдолу на екрана се движат някакви числа... След почти минута осъзнавам, че числата са всъщност последната за момента група мъртъвци, поела по нюзбара на CNN към неизвестното. В ума ми се заби стария и банален въпрос: в какъв свят в действителност живеем?!

През две минути се появява сводка за едиколко-си човека намерени мъртви или убити еди-си-къде. Сухо, беззвучно, лишено от всякаква емоция преброяване на телата. В Ирак взривени 200, жега убива 10 в Румъния, проливни дъждове удавят 30 в Китай...

145, 7, 38, 15...

Редят се цифрите, върви живота, смъртта дори подтичва...

Зрителите не научаваме нищо за скритото зад цифрите - кой, кога, защо и как е напуснал грешния свят. Смъртта за нас идва под безопасната форма на безгласни безполови абстрактни числа. За наше удобство. Няма трагедия, няма потресени, няма разсъждения и сълзи за това-онова. Няма въпроси.

Информация заради самата информация. Смърт без история, без лица, без последна дума, каквато имат дори подсъдимите.

Просто някакви числа, които се нижат на безкрайната си броеница. Bodycount.
Човек се пита мил ли е всъщност някому и струва ли нещо живота?

Гражданското общество - коректив на политическата система I

С известна редакция по текста, публикуван във форума на БАЛ.


***

« -: Март 08, 2006, 07:01:53 pm »

В собствената ми представа за благоденстващо демократично общество отдавна се е наложил възгледът, че само свободните и неподсказани от професионалната партокрация форми на гражданска активност са едновремено и щита и копието срещу тиранията от всякакъв вид - чужда и вътрешна, икономическа, социална, произтичаща от отчужденоста и надпоставеноста на политическата система над уж-излъчващите я избиратели. Вече 18 години в изстрадалата ни страна виреят дива престъпност и диктатура на вкопчилия се в националното богатство "елит", едни и същи "стари муцуни" или по-точно мутри се въртят през цялото това време от парламента в министерствата и от последните в посолства и да речем международни организации като "НАШИ" (!?) представители! От това "представителство" те станаха по-богати и се самообявиха за "елит", а останалите, по-голямата част от нас, обедняхме и се лумпенизирахме и днес по някои медии ни наричат маргинали и аутсайдери!


Дори неизкушеният от политиката набюдател би констатирал без особено усилие и вероятно с изненада, че днес в България значителен брой обществени и ужасно много, ако не и всички политически организации се оглавяват неприлично дълго от ЕДНИ И СЪЩИ лица, наричащи сами себе си лидери, в драстичен контраст с преобладаващото обществено мнение. Лица като Доган и Тренчев - които са начело на организациите си по-дълго от самия преход, Лилов, Премянов, Пирински, брат и сестра Бокови, А. Мозер, Ал.Томов, Кръстьо Петков и Желязко Христов са само малка част от дългия списък на срасналите се с властта хора, вкаменените политици и лидери. В дясната част от политеческия спектър партиите се създават или оцеляват около лидера си - така е с Костов, Софиянски, Каракачанов, Дилов, дори с левскаря Г. Марков и с най-новия Борисов, да не забравяме също Бакърджиев, Бисеров и Цонев, които опитаха макар и недотам успешно да създадат СВОИ партии, СДС пък се мъчи на изкуствено дишане реанимирано от Президента "Той е"! Да не говорим за НДСВ, чието име дори, поразително подходящо по-скоро за фирма на едноличен търговец по Търговския закон, е безусловен, очеваден знак за победилата у нас ФИРМИЗАЦИЯ и приватизация на политическото.

Партиите в България са авторитарно конструирани и водени приятелско - роднински сборища, еднолични фирми на не - харизматичен и не - мажоритарно посочен, а ЗАМОГНАЛ СЕ в мътните води на прехода "лидер", пръв интересчия сред свои! Вътрешно - партийна демокрация е благоволението и благосклонността на лидера, а свободно изразеното мнение е заменено от партийната дисциплина. Поривите към свобода, ако изобщо в редовия партиен член е запазен и съществувал вкус и спомен за тях, са отстъпили място на материалния интерес, на личното благополучие и келепир. Така кръгът се затваря - дисциплината се спазва заради келепира, истината като първа рожба на свободата не се изговаря на глас, лидерите се овековечават и вкаменяват на пиедестала си.

Сапсението започва с прозрението за опасността и източника й. Корупцията, мафията, неприлагането на закона са различни опасности, но източникът им, както и на онези, които предстоят, е все един и същ - политическата класа и политиката без коректив! Същата класа, която в лицето да речем на един Костов например, се брани и самозащитава зорко и с остър войнстващ патос срещу всичко, което по нейно усмотрение излиза извън кръга на политическото и политиката. Именно защото извън въпросния кръг е сферата на НЕ - МАНИПУЛИРУЕМОТО, там е правото директно говорене и наричането на нещата с истинските им имена (не с куха политическа фразеология), там са гнева, недоволството, уличният протест, стачката, митингът. Извън политиката съществуват гладни и бедни хора - според политиците това са просто "социално-слаби граждани", напоследък все по - често наричани даже аутсайдери и маргинали! Последните квалификации само онагледяват колко дълбока е пропастта между управляващи и управлявани, между политиците и партиите от една страна и обикновените хора и обществото като цяло от друга. Свободното (все пак) и разнолико общество остава, колкото това и да не е желано от политиците, извън политиката. Ако и когато то вземе думата, управляващата класа е хвърлена в смут (а родната можеби дори повече от това), чувства се неловко, притеснено. Затова изказванията й са, че еди-си-кое събитие, излизащо по нейно пак усмотрение извън догматизираните схеми на политическото говорене и действия - поразително приличащи си въпреки фасадните цветови и други разлики между партии и политици, било "опасност за политическата система" - да си спомним, че Костов заклейми с това клише движението на царя именно поради не - партийния му (поне в началото) организационен облик (НДСВ = Национално движение ... !) и орева навред у нас и пред света! Определени медии и журналисти (около бившата "Свободна Европа") подеха на свой ред плача и направиха от него анти кампания - но срещу какво, срещу не-партийния, "неполитически" според тях нов субект, който като такъв е угроза за самата (цялата, според Костов и съдружници) политическа система! Ето така се роди новото клише и поредното контра - клеймо на политическата олигархия, което същата хвърли и занапред все по - агресивно ще хвърля срещу всеки макар и плах опит да й се поставят вербални и каквито - и - да - е други корективи, обществено - необходими и демократични. Всъщност, примерът с НДСВ и Костов оголва съвсем нагледно страха на българския псевдо - елит от самата същност на демокрацията - от властта и контрола на обществото. Страх, съвсем естествен поради факта, че в България политиката не е дейност, обслужваща обществото и всеки негов член персонално без оглед на привилегии и ограничения, а е източник за лично облагодетелстване и забогатяване на ограничен привилегирован кръг хора, по правило на т.нар. политическа класа и създадената от нея номенклатура.

Средството за защита срещу това е преди всичко самото гражданско общество - като израз на активност на всеки член на обществото и израз на солидарност по общозначимите въпроси между всичките му членове. Правовата държава се оказва куха без активен и рефлектиращ на негативите гражданскообществен натиск върху политическата система.

Но гражданското общество съвсем не е даденост. То трябва да се създаде от самите членове на обществото в широк смисъл, от хората, представляващи в своята съвкупност от индивидуалности целокупния български народ.

Гражданското общество, в разнообразните прояви на своята контролираща активност, трябва да е своеобразен ОБРЪЧ около политическата система, а не обратно (и не "обръчите от фирми"!), каквото е положението понастоящем у нас. Само така и само тогава, политиците и политиката, при наличието на явен свой коректив, биха действали в името и с оглед интереса на излъчилия и снабдилия ги с власт народ, по-вярно - биха били заставени да го правят.

Гражданското общество - коректив на политическата система II

С известна редакция по текста, публикуван във форума на БАЛ.

***

« -: Март 08, 2006, 07:01:53 pm »

Не броят на участниците в проявите на гражданско-обществена активност, още по-малко броят на инициаторите или пък тяхната популярност, са най-важното първо условие, без което гражданското общество не може да се състои. Нужно е, на първо място, поне един или още по-добре няколко граждани да започнат някаква форма на активност - публикуване или обявяване чрез медия на мнение, коментар или позиция, издигане на искания пред парламента, дори изразяване на явно възмущение от административен произвол или бюрокрация. Минимумът, с други думи, е да имаме инициатива. Личноста на инициаторите, а в проява - и на участниците, ще е от значение за случването на гражданското общество тогава и доколкото с поведението си последните са послужили за превръщането на иначе личната им инициатива и/или проява в пример. Инициативата - пример ще привлече участници и с тяхна помощ в един момент постепенно ще добие окончателния облик на същинска (гражданска) проява - протестен митинг, шествие, подписка, референдум. Количественото натрупване на инициативи - пример, прераснали в прояви и стимулирали на свой ред други инициативи и прояви, ще отнеме от явлението "гражданска инициатива /проява" статута на събитие и ще го "сведе" до практика - в обществен, и до начин на поведение - в личен план. Едва тогава бихме могли да кажем, че гражданското общество се е случило.

Хората не мислим еднакво и обратното би било неестествено, а за мислене - абсурдно. Но няма да спра да вярвам, че е добре повече българи да достигнем до разбирането на собственото си значение, почерк и роля за освобождаване и подобряване на обществения живот и чрез него (а не обратно) на техния личен, до осъзнаването, че не делегацията на функции и власт на представителната политическа класа е решение и път към свобода, законност, демокрация и просперираща родина, а преди всичко активната позиция и глас на колкото се може повече отделни личности по всеки въпрос, проблем, случай, засягащ ги пряко или косвено, чрез прякото си значение и отражение в личната сфера на друг техен сънародник. Политическата система, доколкото от нея се очакват все пак и обществено - полезни функции, ще бъде заставена да ги изпълнява, ако и доколкото бъде "поставена" вътре в обръча на гражданско-обществения контрол и натиск - само така има някаква надежда (макар и минимална предвид трагичната българска пасивност) решенията й да бъдат вземани при отчитане на обществения и като цяло народен интерес.

Преди учредяването на АТАКА, в набиращия популярност форум към сайта на г-н Волен Сидеров, запитах напълно неизвестния за мен тогава Димитър Стоянов, подвизаващ се в онлайн - пространството под никнейма "Курт Докс", съдържат ли се в устава на новата партия конкретни текстове, гарантиращи съществуването на някаква, макар и формална вътрешно - партийна демокрация. Отговор, както като че ли всички ще се досетим, не последва. Разбира се, нямам никакви съмнения, че това поведение, както и премного други неща в българската политика - балони, които се пукат един след друг, съвсем не са "особен случай", изключение. Властта и особено партиите са феномен по начало противостоящ на демократичността - ако последната се схваща като възможност да се изразяват и чуват повече и различни мнения и да се търсят и вземат общоприемливи решения, то партийността (в наши дни) е доведена до силно авторитарна система (от тотално лидерски тип) за потъпкване на свободното мнение и за провеждане на решения в тяснокръгов (котериен, клиентелистки) интерес.

Това може да бъде ограничено само ако "обръчът от фирми" бъде сменен от обръча на гражданите. Партиите ще продължат да "оправят" партийците, в най-добрия случай и известна част от гласувалите за тях.

И тъй като понастоящем всичко - и медии, и институции, да не говорим за социология, политология и др. папагалстващи звена - всичко е в, а не извън кръга на политическата система (доказателство за което е фактът, че никое от тези звена не излъчва продуктивни критични позиции спрямо нея), то откъдето и да се започне с гражданско-обществен контрол и натиск все ще е подходящо и правилно. Това казвам във връзка с изразеното в един форум мнение, "че трябва да се започне с това да се създадът медии, а успоредно с това да се НАЛОЖИ СПАЗВАНЕТО ОТ ВСИЧКИ НА ЗАКОНИТЕ В ДЪРЖАВАТА /независимо дали са лоши или добри/"

Аз мисля, че трябва да се започне с подготовката и предизвикването на референдум за определяне на специфичните за нас като народ български ценности. Нека всяка сила - политическа и друга, както и всеки желаещ гражданин или група граждани да издигат проекти за една такава харта на българските ценности. И нека мнозинството сънародници да реши кой проект или комбинация от такива да бъдат избрани, а след това и включени в основния закон на държавата. По този начин всяка политика (независимо на коя партия или правителство), противоречаща на конституционно -гарантираните национални идеали и интереси, ще бъде противоконституционна и следователно обществено-неприемлива и вредна по силата на самата канституционна норма, а всеки протест или митинг в тази връзка ще бъдат законосъобразни актове за спазване на законноста и правовия ред. Така например, ако народът ни е за интеграция (в ЕС или в друга международна организация и т.н.), нека той реши това, с всички произтичащи от тук ограничения за суверенитета му, съответно с всички специфични за него особености на интеграцията му.

И тук, разбира се, стигаме да големия, същински въпрос - съществува ли изобщо в международен план признаване и зачитане на правото на народите на свободно мнение по засягащите ги въпроси, или всичко е само външно-политически диктат поднесен в лъскава демократична опаковка?! Какво е всъщност интеграцията - геополитика на Великите сили, или избор на осъзнали интереса си народи? Ако е второто, никой не би имал нищо против референдумите, защото те само обличат в правна форма осъзнатата народна воля - нежеланието и прескачането на прякото гласуване говори единствено и само за предварително взети решения "в тесен кръг", а съображенията, че това се прави "на полза роду" са популистки и исторически опроверган трик за прикриване на стремежа за запазване на привилегии.

Са съжаление днес фактите говорят, че нещата (вкл. и интеграцията) като че ли не се случват, а налагат.

Харта на българските ценности - що е то?

Публикувано през 2006г. във форума на БАЛ, а преди това и в някои от първите сайтове на Волен.

***
Съвременните реалности в света днес са такива, че се задълбочават и усложняват два процеса - глобализация, свързана с отпадане и ограничаване на различията и суверенитетите, от една страна, и обратен опит, стремеж последните да бъдат запазени, от друга. Най-кратко казано, голямата причина за първия процес е стремежът на световния капиталов елит за запазване на привилегиите в условията на все по-намаляващи природни ресурси, а за втория - естествената човешка нужда от свобода, която е и първо най-важно условие за съществуване не само на отделните индивиди, но и на народите като цяло.

Свидетели сме на все по-явно (какъвто е случаят с България) налагане на т.нар. "ограничен суверенитет", говори се и за "делегиран суверенитет" (в полза на структурите на ЕС, например). Оправданието за това е представено с фразеология от рода, "евро-атлантическата интеграция го изисква", "Европа каза", "Америка реши", "от МВФ искат" и т.н. Както знаете България е единствената европейска страна лишила се доброволно (поне така изглежда) от макро -икономическия си суверенитет - чрез въвеждането на Валутен съвет. Конституцията се променя три пъти главно поради настояване от страна на ЕС. А сме кръшнали, а сме останали извън съответната интеграционна общност или структура! Какво е това?! Прилича ли ви на доброволно влизане някъде? Някои ще кажат, ами те могат и без нас - което, поне според мен, най-малко е спорно, но това е друга тема. Не е нужно тук да цитирам сега политци (който иска да прочете стенограмите от дебата в Народното събрание във връзка с изпращането на последния военен контингент в Ирак - примерно изказването на идзгоненият от АТАКА Величков), за да обоснова фактът, че нас ни взеха в НАТО най-вече защото ТЕ искаха така! Макар и с нюанси същото е положението и с членството в ЕС.

Ами просто казано това е гео-политика - ново териториално делене на света, нов световен ред и т.н.

Защо се прави това ново разделяне на света? Дълга тема, разбира се, но поне като хипотеза бих могъл да кажа, че най-вероятно поради намаляващите ресурси и екологичните аномалии в света ще продължи да се задълбочава процеса на все по-голямо изоставане на бедните райони от богатите и силни такива. Богатият свят се изолира и затваря зад правни, военни, митнически, шенгенски и прочие стени. Можеби политиката по отношение на света извън тези стени е отложена за едно следващо време. Засега обаче уреденият свят се застрахова срещу идещите заплахи, които по мнение на световните гео-политически гурута, ще бъдат глобални. Затова и отговорът срещу тях е - интеграция, уеднаквяване, общности, глобализъм.

Дали действителната цел на глобализационните процеси е защита срещу заплахите на новото време, или е просто поредната нова форма за запазване и увеличаване привилегиите на световния елит (отваряне на нови пазари, приток на нова по-евтина работна ръка и т.н.) всеки може да си отговори.

И тук стигаме до заветното НО.

В описания дотук процес има нации и държави, които "водят парада" в един или друг смисъл, и такива които само се въртят, тласнати от други. За да е съответния народ от първите са нужни редица предпоставки. Тук икономистите ще кажат - нужна е силна икономика, юристите - ефективна съдебна система и спазване на закона, военните - модерна армия и въоръжения, една част от политиците ще кажат, че е нужно търпение, друга част - че са нужни националисти.

А според мен първо е нужно да имаме просто народ. Нищо друго.

А народът, като международно-разпознаваем субект, не може да съществува и да се прояви без съответните свои специфични ценности. Никой не казва, че те трябва да са непременно само различаващи се от ценностите на други народи - християнските ценности например са общи за много народи, правата на човека - също.

Но един народ имащ един минимум на себеуважение, само при наличието на който ще е в състояние да предизвика и другите международно-представени субекти (други нации, държави, международни организации и т.н.) да го зачитат, притежава всъщност едно по-малко или по-голямо (в зависимост от редица фактори като история, култура и др.) "съкровище" от собствени идеали.

Може българският народ да реши, че известно ограничаване или дори делегиране на суверенитета му е от негов интерес. Аз съм за утвърждаване като постоянна практика на това народът ни да бъде автор на важните за него решения.

Всъщност в добрия баланс на международно-приетите и специфичните български ценности се крие успехът на добрия проект за исканата от мен Харта на българските ценности. Уверен съм, че нашият народ е достатъчно зрял и прагматичен и добре разбира кое е добро за него и кое не. Виждам ролята си в един процес, чиято крайна цел е да направи възможна постоянната практика по даване думата на народа. Изобщо не искам да кажа, че целта на Хартата е да изхвърли общочовешките и общоевропейски ценности, но право на единствения суверен тук е да определи точно колко и кои от тях, в каква йерархична последователност ще подреди в собственото си съкровище. Още повече тук не става въпрос за ревизиране и "изхвърляне" на ценности, приети от България по различни международни конвенции - различните човешки, икономически, социални, културни права и т.н.

Но народът ни има право на установена по най-сериозния възможен начин (а именно в основния закон) възможност да изисква от представителната политическа система съответно на себеуважението му поведение от страна на преките участниците в тази система - политиците. Следователно ясно трябва да бъде очертано що значи национален интерес - и съответно кога същият ще бъде зле представен или защитен.

Всъщност зле представен и/или защитен ще бъде националният интерес когато представителната политическа класа извърши действие или пропусне да предприеме такова, и по този начин влезе в противоречие, заобиколи или наруши национален идеал, включен в хартата.

С други думи списъкът на ценностите (колкото и условно да е употребен терминът списък, затова от решаващо значение е формулирането) е равен на националния интерес и обратно.

От национален интерес ще е всеки акт който не накърнява и не противоречи на българските ценности.

Понастоящем по силата на чл. 5 от Конституцията всеки международен договор, ратифициран по съответния ред и влязъл в сила, става част от вътрешното българско право и дори ще има приоритет пред онези норми на последното, които му противоречат. Като знаем как се формират политическите мнозинства в българския парламент - с добре познатата ни пропорционална избирателна система, даваща неограничена възможност на партийните лидери да редят листи, ясно се вижда опасността определени парламентарни мнозинства да налагат на всички останали определено "външно право". Да не говорим за подозрителното единомислие на иначе яростни противници като българските "леви" и "десни" (с всичката условност на това разграничение) по въпроси "от национално значение", за каквито биват представяни почти единствено въпросите на евро -атлантическата интеграция, но не и вътрешни проблеми като бедност, демографска катастрофа, фалит на икономиката, престъпност, корупция и отаказ на властта във всичките и форми и от всички етажи да работи в полза на гражданите, по които - уви, няма единомислие! За какво говори това единомислие ако не за външно-политически слугинаж и за поведение на обречена колониална администрация, разбира се добре платена точно заради това.

Следователно за да се избегне "вкарването" във вътрешното ни право на норми обслужващи първо определен чужд интерес - като тези свъзани с отбараната и сигурността например, вкл. преминаването на чужди военни сили и разполагането на чужди военни бази на територията на страна ни - е нужно посоченият чл. 5 да бъде прилаган при съобразяване с корективна конституционна норма (отразяваща определена ценност), която да предвижда, че по отношение приемането на международни договори засягащи примерно отбраната, сигурността, вътрешния ред и др. области и материи е ноебходимо първо да бъде проведено допитване до българския народ.

Идеята за Хартата е проста - ще спести усилия, средства и време, доколокото при липсата й ще сме принудени за всеки конкретен случай на засегнатост на чувстовто ни че сме прескочени и прецакани да инициираме, организираме и провеждаме кампании по информиране, протести, митинги, събиране и внасяне на подписки, изготвяне на отделни законопроекти. Хартата еднозначно ще посочва кое поведение на политическата система е вън и срещу националния интерес и ще го санкционира дори само с обявяването му за противоконституционно. Санкция ще бъде и това, че гражданите не ще бъдат длъжни да се съобразяват с акт противоречащ на националните ценности, ако е необходимо дори след произнасяне на Конституционния съд. Но същественото е че ценностите ще са станали норми от най-висока степен.

Продават ни ... със земята

С незначителна редакция по текста, публикуван през 2006г. в някакъв форум...


***
Това, което още от славното време на Ф.Д. (произнесъл сакралната фраза, че успехът идва при успешните!) та чак до днес (времето на Н.В.С.В., мънкащ често да се гледа по-позитивно) се случва с българската земя и в частност с т.нар. "земеделски земи" е процес, който следва логиката на световните тенденции в тази област - логиката на това, което днес е реалност в САЩ, а и в ЕС. Това е процесът на преминаване на селскостопанските и земеделски дейности и ресурси, какъвто без съмнение е земята, от ръцете на можеството и по правило дребни фермери в ръцете на малък брой едри, по правило мултинационални агроконгломерати, които чрез поредици от сливания (които те наричат също "заздравяване") по същество налагат пълен монопол върху тази дейност.

За да не звучи горното като голословна декларация, прилагам следния цитат от книгата на Гор Видал "Вечна война за вечен мир", където авторът цитира есето на Джоел Дайър "Плодовете на яростта: Защо Оклахома Сити е само началото", отбелязвайки: "В момента една шепа агроконгломерати действат, за да прогонят останалите в Америка дребни фермери от земите им, като системно изкупуват продукцията им на цени, по-ниски от разхода по нейното отглеждане, като по този начин ги принуждават да теглят заеми от банките на конгломератите, да правят ипотеки и да търпят възбрана над имотите си, и в крайна сметка да продадат земите си именно на корпоративно контролираните агрокомпании." Задавайки си въпроса, дали това все пак е действителна конспирация, Гор Видал отговаря положително, тъй като "сега, за първи път, оръжието на престъплението действително е налице под формата на един план, описващ как най-добре нацията да бъде отървана от дребните фермери. Дайър пише: "През 1962г. Комитетът за икономическо развитие (КИР) се състоял от приблизително 75 % от най-мощните корпоративни фигури на нацията. Те представлявали не само хранителната индустрия, но също така петрола и газта, застраховките, инвестициите и търговията на дребно. Почти всички групировки, които печелели от консолидирането, били представени в комитета. Техният доклад (Адаптивна програма за земеделие) очертава план за премахването на фермерите и фермите. Той бил подробен и добре обмислен." Същевременно "още през 1964г. членовете на Конгреса били информирани от индустриални гиганти като "Пилсбъри", "Суифт", "Дженерал Фуудс" и "Кембъл Суп", че най-големият проблем за земеделието е наличието на твърде много фермери". Като добри психолози КИР забелязали, че ако децата на фермерите бъдат изпратени в колеж, те рядко се завръщат в семейната ферма. ... Комитетът накарал правителството да праща фермерските деца в колежи. Както можело да се очаква повечето от тях не се завръщали. Правителството след това предложило на фермерите да се преквалифицират в друга работна сфера и да позволят земята им да бъде консолидирана във все по-разрастващи се концерни, притежавани от все по-малко и по-малко корпорации.

Следователно е задвижена конспирация, целяща да замести Джеферсъновия идеал за нация, чийто гръбнак се състои от независими фермерски семейства, с поредица от агробизнес-монополи, при които както пише Дайър, "едва от 5 до 8 мултинационални компании по същество представляват единствените закупвачи и превозвачи не само на американските зърнени запаси, но и на запасите на целия свят". Към 1982г. "тези компании контролират 96 % от износа на пшеница, 95 % от износа на царевица на Щатите" ... "
По нататък Гор Видал поставя въпроса, полезно ли е било това консолидиране за консуматорите и отговаря: "Като цяло не. Монополите не позволяват добра сделка върху цената, нито пък се грижат особено много за качеството, тъй като не съществува алтернатива на предлаганото от тях. Излишно е да се обяснява, че са враждебно настроени към трудовите съюзи и безразлични към трудовите условия на независимите някога фермери, превърнали се в ниско платени наемни работници. За онези от нас, отраснали в предвоенните щати, съществуваше сандичът с истинска шунка. От консолидирането насам шунката е станала толкова гумена, че вече няма вкус на нищо, а консистенцията й е като на розова пластмаса. Защо? В огромните свинарници прасето стои на едно и също място на крака през целия си живот. Тъй като не рови из двора, нито изобщо се движи, то не си изгражда естествена защита срещу зарази. Това предполага вкарването на огромни количества химикали в тялото на затворника до самата му смърт и трансформацията му в негодна за ядене шунка."

В заключение Гор Видал задава логичните въпроси: "Защо лишените от имот фермери нямат представители в Конгреса, към които да се обърнат? Защо консуматорите са хванати в капана на загадъчна ценова политика за продукти, които са с по-лошо качество отпреди?" Отговорът - отново Дайър: " Посредством своите лобисти изпълнителните органи на корпорациите съставили "адаптивната програма" за земеделие, понастоящем притежават или наемат, или просто успяват да сплашат Конгреса и президентите, а същевременно в съдилищата председателстват техните бивши лобисти, един безкраен запас от служители с бели якички, тъй като две трети от всички адвокати на нашата малка планета са американци. В крайна сметка хората като цяло нямат представители в правителството, докато корпорациите имат, и то много."

След като това вече е реалност в САЩ, в дома на Големия (ни) брат, не е ли наивно да мислим, че (вече) не се случва и у нас?! Реституирана, само тук-таме законно, земята остана задълго (дотук 16 години) да пустее, макар и награбена от смели предприемачи - арендатори, повечето от които сега - по-едри фермери. Тя пустя въпреки, че ликвидаторите от хунтата на Ф.Д. раздадоха на цени като за старо желязо на същите тия арендатори напълно работеща техника и материални бази. Те арендаторите, оправдаваха нулата, която предлагаха като рента, с амортизираността на презряната съветска техника, с климата и т.н. Но не и със собствената си нескопос и безхаберие за интересите на собствениците на основното средство за производство - земята. Изкарваха за себе си и за хунтата - вижте кой днес притежава мелници, зърнохранилища, фуражни заводи, животновъдни и едри селскостопански ферми: все наши момчета, хора на големи хора, приятели и близки на властта от вчера, днес и утре, "свързани лица". А пък хунтата не пречеше на мощния селскостопански внос от-къде-ли-не! От която точка на света ви хрумне - домати, краставици, чушки от братска Турция (кой казва, че това били традиционно произвеждани в БГ зеленчуци), ябълки от независима Македония, чесън от слънчева Аржентина (защо не), царевица от Големия брат (да ви е сладко, макар че е фуражна!)... Защо не се пречеше, а днес пък съвсем, на този глобален внос (светът страшно ни залюби изведнъж)? Ами защото по дефиниция и определение законно вече сме страна с "отворена пазарна икономика" (който не верва да прочете чл. 2 и сл. от Закона за БНБ)! Отворена. Ще рече - да идва кой и какво как си може! Всичко е добре дошло - от зарзалите та чак до религиите, да заповядат само. Е, по този начин, с много, ама наистина много отвореност, с една отворена отвореност - и предна и задна, ние (разбирай демократично "избираната" ни 16 години хунта) настанявахме и все по-отявлено ще настаняваме онзи бъдещ (и вездесъщ от днешната гледна точка на хунтата) работодател (онзи съвсем малък брой конгломерати), чиито ниско платени работници ще бъдем ние (не хунтата), при това в нетолкова далечно бъдеще.

Отвореността, или казано другояче - нулевата протекционистична политика в областта на селското стопанство (да речем чрез защитни високи вносни мита), съчетана с "отвореността" на БГ Конституцията, разбирай - свободата всеки човек на планетата Земя да закупи бг земя (каквато потенциална възможност последните поправки на практика позволяват), ще доведат неизбежно до прилагането на посочената по-горе в цитата "адаптивна програма" и у нас. Да, ще кажат умните кратуни на глобализаторите - ние се обвързваме със света, а при всяко обвързване даваш, жертваш нещо свое (но не тяхно, на глобализаторите!). Да, ще кажа аз, но вие какво жертвате, и за чия сметка е всъщност това обвързване?! Разбира се глобализаторите - интернационалисти са "За" по всякакъв начин и за всяко присъединяване стига да се прибавя нещо в сметката им, в джоба на всеки един от тях персонално! Но реалния дял от цената на днешните и утрешни обвързвания, които тайфата глобализатори ни налага без дори да ни пита, разбира се, плащаме и все по-яко ще плащаме само и единствено НИЕ - онези, от които винаги при (к`ва да е) нужда се взима (абе, намаляваш цените на телефонните разговори с чужбина, ама повишаваш тези на градските - хем "мило", хем "социално", хем пак анално!); онези, на които до Второ пришествие можеш да вдигаш цената на ток, вода, парно, и каквото се сетиш още - и нищо; които (вече) можеш да уволняваш за каквото ти скимне (не само защото "синдикати" е само дума в мн.ч. и поне един от лидерите им е масон, което разбира се е чудесно!); които великодушно си осигурил с "работата" да чакат пред Бюрата, да речем - по труда, за да им "намериш", че "и дадеш" работа, ако искаш ! и които си изпратил нейде за нещо, което само Биг Брадъра ти знае кому е полезно, и когато те се върнат тук с краката напред и в хоризонтално положение, ти излизаш с изявлението, че нещо е станало, ама какво (!!!), и т.н. но, че ти разбира се си свършил всичко както трябва. Неволно (или не) преминах на "ти", но събеседникът, улисан нейде в кротката си служба на туземен администратор, разбира се отсъства, точно както и в живота.

Християнство и национализъм

С незначителна редакция по първоначалния текст, публикуван във форума на БАЛ - http://megimg.info/badl/Forum/index.php/topic,78.0.html


« -: Април 02, 2006, 05:54:50 pm »

В едно по-старо издание на форума към volenataka.com още преди учредяването на ПП "АТАКА" споделих виждането си, .., че всяко Спасение е от Бог и то се заслужва чрез богоугоден живот "во Христа" на единици (останали дори напълно анонимни) и се дава като милост за нас, другите ... Някои атакисти тогава ме репликираха, че това било спасение само на душите, а пък физическото ни оцеляване и справянето с непосредствения ежедневен живот не било божия работа, а заслуга на политиците. Приведох следния цитат :" Посочете ми само един праведник и ще спася целия град!" Тъй казал Бог по повод "кризата" с градовете Содом и Гомор. Ясно е, че Бог искал спасението не само на душите, а и на живота, при това не само на някои, а на всички обитатели на двата старозаветни града. И то "на цената" само на един праведник!

Следователно, уповаването на възможностите и ефективноста на светските човешки явления - като политическа система, власт, пари, лидери и т.н. (наречено от известния сръбски теолог и православен духовник Горан Бигович "прогресивизъм"), също както и абсолютизирането на рационализма и науката в епохата от европеския ренесанс и до днес, без "поставянето" на това уповаване и абсалютизиране под "авторитета" на една над -човешка "институция", не са нищо друго освен култ към "златни", но в крайна сметка безпомощни идоли, към "гиганти на глинени крака". И въпреки че прилича, все пак култът не е и не може да бъде вяра, най-малко православна християнска. И макар че, някои от маневрите на последователите на култа са започнати с добри намерения, за благото на човека - като се почне от научни открития и се стигне до революции и преврати, все пак съвременното състояние на света и на планетата Земя и тенденциите на задълбочаване на "кризата в отношенията" околна среда - човек ни убеждават, че отварянето на нови прозорци и хоризонти пред знанието и развитието на технологиите и цивилизацията, каквото и да означава това, повече приличат на отваряне на кутията на Пандора, отколкото на портите на Рая.

Без Страх от Бога отношенията на хората помежду им не са и не могат да бъдат нищо друго освен подчиняване на по-слабия егоизъм на по-силния такъв.

И да ме прощават въодушевените политически ентусиасти от всички цветове и нюанси, но отношенията партии - редови членове и симпатизанти, кандидати за власт - електорат и т.н., особено в "красивия" им български вариант - добре познат с повторението : бързо и шумно издигане на балони с всякакъв цвят и скоропостижно изпускане на въздуха, съпроводено с характерен звук, поразително приличат на отношенията между посочените два вида егоизъм.

Национализмът като политическа доктрина и практика не прави изключение - нито е, нито може да бъде панацея. Бидейки политика и той е вид култ като описания по-горе, форма на "прогресивизъм" абсолютизираща едни неща и отричаща, загърбваща и/или омаловажаваща други.

Ние като индивиди и като народ трябва да разберем, че демокрацията и свободите не ги "дават" партиите (дори и най-добрите!) и министерствата, но са достояние на активното и солидаризиращо се гражданско общество. А човешките права и свободи са естествени човешки "атрибути", присъщи на хората "по природа" както ще кажат учените, а според мен - по Божия воля и промисъл и не са "подарък" от държавата и властта.

Християнинът е човек с общочовешка (дори и към врага!) отдаденост и любов, всяко "свиване" и ограничаване на която е белег за отстъпване от тази религия и присъединяване към посочения вече култ.

Национализмът често се показва като страх от чуждото и различното . Били опасни за физическото оцеляване на нацията. Напълно реално е чуждото и различното да имат и тези цели. Но всеки страх ражда демони. Ражда забрани, ограничения, подозрения, ако щете дори и превъоръжаване - все с идеята да си пръв и по-силен в удара. Страхът ражда дори възгледа, че атаката е най-добрата защита (без да мислим за футбола). Колко близо сме разсъждавайки по този начин до поведението, към което указват думите на Спасителя "Обичай ближния!", или тези на Бог Отец, изречени чрез Исая "Милост искам от вас, не жертви!". Казвам всичко това не от светски политически, а от християнски позиции. Защото Христовата вяра отрича страха. С това казвам, че национализмът не трябва да се основава на страх, а на положителни особености и черти на народния характер, бит, традиции и т.н., които не да бъдат абсолютизирани, а просто представени и защитени в контекста на особеностите на световните нации и култури. В тази връзка не трябва да се правят отделни партии и организации базирани на национализма , той следва да е в поведението и практиката на всяка българска партия и на всеки политик и общественик персонално. Нещо повече - патриотизъм и национализъм, като система от български ценности, са нужни и като възпитателен и като културен модел за всеки български гражданин, от най-ранна до преклонна възраст. А в колко по-голяма степен важи това за християнските ценности. Но възприемането като свой на този модел не може да стане по призив и повеля, а само като резултат от себеосъзнаване. Този процес може да бъде стимулиран чрез предизвикване на дискусии, срещи-разговори, семинари и мощната и неоспорима роля на АТАКА в тази посока не може да бъде подмината с мълчание. АТАКА "постави на масата" съществено нов дебат в българското общество, създаде условия и среда за полемика по въпроси като този за приоритета и съотношението на българските интереси и задълженията и ограниченията, свързани с интеграцията на България.

Национализмът не следва да бъде "ешелониран" в нарочна самостоятелна политика и партия, а обратно - да бъде задължителна черта на всяка българска политическа сила и политика. Фактът че той се превърна в самостоятелна доктрина и база за поява на основани на него организации, само потвърждава до болка известния факт, че останалите "играчи" играят за някой друг, но не и за нас българите, или със сигурност - все още не.

Когато националните идеали и ценности, приети с референдум от единствения и безспорен суверен - българският народ, бъдат посочени в основния закон на родината и по този начин им се гарантира онзи стабилитет, който без съмнение заслужават, въпросите що е национализъм, нужен ли е той, полезен ли е и т.н. ще са ирелевантни, въпросът ще е дали и доколко политиците и политическата система не го неглижират, заобикалят и нарушават с действията или бездействията си.

Но това означава, че от политика и база и повод за различни политически борби, национализмът ще е станал част от ценностната ни система. Тогава например ще сме разбрали, че когато някои от нас живеят зле, проблем имаме или ще имаме всички.

Защо Конституционният съд не каза “не” на монополите?

По http://opinions.bulgarianpost.com

В случая общественият интерес е още по-изострен и заради факта, че шест от гласувалите членове на КС са подкрепили позицията на Гиньо Ганев за равнопоставеност на стопанските субекти и в защита на потребителите, а пет, т.е. малцинството в случая, са бранителите на монопола на “Топлофикациите”, но въпреки това искането е отхвърлено, защото не събра необходимите седем гласа.

Разпоредбата на чл. 154, ал. 1 от ЗЕ регламентира възможност задълженията на потребителите - неизправни длъжници, да се събират по реда на чл. 237, б. “к” от ГПК на основание извлечение от сметка на топлопреносното предприятие. По смисъла на цитирания текст от ГПК, извлечението от сметка е несъдебно изпълнително основание, въз основа на което се създава привилегия на кредитора, предоставена в близкото минало на “държавните социалистически организации”.

Тази привилегия му спестява осъдителния исков процес и му позволява да пристъпи към принудително изпълнение без предварително осъждане на длъжника. Без съмнение несъдебното изпълнително основание поставя в неравностойно положение длъжници и кредитори. Затова определянето на някои вземания за несъдебно изпълнително основание, за да не противоречи на Конституцията, следва да засяга изпълняеми права, които произтичат от достатъчно убедителни и безспорни от формална страна писмени актове.

Безспорно в случая е единствено, че извлеченията от сметки на топлофикационните дружества далеч не са безспорни! И процесът срещу Валентин Димитров вероятно е върхът на айсберга? На основание чл. 154 от ЗЕ обаче само “Топлофикация – София”, например, е завело над 38 000 дела срещу потребители с неплатени сметки, а вече присъдените вземания са за около 48 милиона лева!

Тревожно е, че голяма част от натрупаните задължения на потребителите-длъжници се дължат на некоректни и неправомерни действия на самите топлофикационни дружества. Така монополистите отказват да приемат следващи плащания, когато потребителят е оспорил своя предишна сметка.

“Топлофикациите” не използват също така даденото им от ЗЕ (чл. 154, ал. 2) право да прекъсват снабдяването с топлинна енергия при забавяне плащането на дължимите суми с повече от два месеца след определения срок за плащане, а оставят длъжниците си буквално “да се удавят”, знаейки, че монополното им право е защитено от една несправедлива законова норма.

Ала по силата на чл. 19, ал. 1 и 2 от Конституцията свободната стопанска инициатива, еднаквите правни условия за икономическа дейност и защитата на потребителите са гарантирани. Мнозинството конституционни съдии, начело с докладчика по делото – Владислав Славов, приемат, че в нарушение на тези конституционни изисквания с чл. 154, ал. 1 от ЗЕ е създадена без основание привилегия на стопански субекти, които като топлопреносни предприятия се явяват регионални монополисти.

Наред с това е общоизвестно, че количеството на използваната от потребителите топлоенергия се измерва с разнородни технически средства и по сложна и трудно разбираема методика. Нещо повече - недопустима практика е също така, че „Топлофикация – София” изчислява сметките за отопление и топла вода на потребители, живеещи в сграда–етажна собственост, които не са преминали на системата „топлинно счетоводство”, по методика, която не е публично достояние.

Като заключение повечето членове на КС констатират, че с чл. 154, ал. 1 от ЗЕ се нарушават правата на гражданите. Нарушен е не само чл. 19, ал. 2 от Основния ни закон, но и чл. 4, ал. 1, закрепващ принципа за правна сигурност и материална справедливост, и чл. 6, ал. 2, прокламиращ равенството пред закона.

Въпреки различните становища в КС, следва да се изтъкне, че е нарушено и основното право на защита на законните права и интереси на гражданите, въздигнато като принцип в чл. 56 от Конституцията. Съдебната защита, която би могла да се използва от длъжниците, като се обжалва определението на съда за издаване на изпълнителен лист на “Топлофикация” или с възражение по образуваното изпълнително производство, или по исков ред с отрицателен установителен иск, е твърде имагинерна.

Трудно е да си представим как потребителят ще се сдобие с убедителни писмени доказателства, че извлечението на топлопреносното дружество от сметката му не е вярна? Или защо някой, който от години си е свалил радиаторите и не ползва топла вода, ще плати обезпечение и ако съдът спре изпълнението, ще принуди кредитора да води положителен установителен иск, за да докаже вземането си? На практика гражданите, които живеят в сгради-етажна собственост, се третират не като потребители на обществена услуга, каквато е снабдяването с топлинна енергия, а като закрепостени към фактическия монопол на топлофикационните дружества.

На обратното мнение обаче са петимата конституционни съдии, с чиито мотиви, макар и във фактическо малцинство, КС отхвърли искането на националния омбудсман. Според тях не е безспорно, че атакуваният законов текст създава правно неравенство, като привилегирова топлопреносните предприятия по облекчен ред да събират вземания си. Те признават, че са мотивирани от икономическата целесъобразност, продиктувана от необходимостта от нормалното функциониране на енергийния отрасъл.

Затова смятат, че създадената с атакувания чл. 154 от ЗЕ възможност топлофикационните дружества да събират вземанията си по облекчен ред не представлява неравноправна клауза в потребителския договор при общи условия, сключен между доставчика на топлофикационната услуга и нейния потребител, тъй като това се налагало от режима на работа на тези предприятия и значението на този вид услуга за обществото.

Членовете на КС в малцинство аргументират тезата си и с практиката на т. нар. “услуги от общ икономически интерес”, дефинирани в европейското право като търговски услуги от обща икономическа полезност. Топлопренасянето било такава услуга и това обуславя възможността принципът за еднакви правни условия за стопанска дейност да не се прилага към отношенията между производител и потребител.

В “Бялата книга” на Европейската комисия от 2004 г. относно услугите в общ интерес обаче може да се види, че европейските стандарти изискват при предоставянето на такива услуги да се осигури най-висока степен на потребителска защита. Освен това едва ли топлопренасянето у нас може да се разглежда като услуга от общ икономически интерес. Снабдяването с централно парно и гореща вода обхваща около 20% от българските домакинства. А през последните 10 години само в столицата собствениците на повече от 40 000 жилища са си спрели парното и/или топлата вода... Конституционните съдии, гласували против искането на омбудсмана на Републиката, вероятно не са от тях.

Тук трябва да отбележим непременно едно кънтящо с показателността си отсъствие. КС е конституирал като заинтересовани страни по делото Комисията за защита на потребителите и Федерацията на потребителите в България. Може би не звучи учудващо, че чиновниците на правителството от КЗП не са си направили труда да представят становище по искането на Гиньо Ганев. Толкова по-учудващо е, че неправителствените “чиновници” от Федерацията на потребителите също не са депозирали позиция. А може би за тях важи прочутият виц, че имат собствено мнение, когато публично тръбят, че се борят с “Топлофикация”, но не са съгласни с него, когато нещата опрат до защита на реални права пред КС?

Какво следва все пак от тук нататък? Член 154, ал. 1 от ЗЕ си остава противоконституционен, плащането на такса “мощност” си остава несправедливо, а методиките на фирмите за топлинно счетоводство си остават по-тайнствени и от шифъра на Леонардо. На потребителите остава да плащат сметки, независимо дали са съгласни с измерванията, иначе извлеченията по тях могат да станат несъдебно основание за изваждане на изпълнителен лист срещу длъжниците.

Зер съдебните основания срещу монополния произвол на “Топлофикация” ще се позабавят. Или другият вариант – засилена обществена и медийна подкрепа на предложенията на националния омбудсман Гиньо Ганев до Министерския съвет. Накратко казано, те включват следните идеи: премахване на такса „мощност” за потребителите, които не ползват услугите на топлофикационните дружества, а за тези, които ползват само топла вода, евентуално да се предвиди да заплащат не повече от половината от стойността й; отмяна от НС на предвидената в чл. 154, ал. 1 от ЗЕ възможност топлофикационните дружества да се снабдяват с изпълнителен лист за вземанията си само въз основа на извлечение от сметки.