Кой се пита от какво сме се освободили на 3 март 1878г.?

Тук - http://webcafe.bg/id_855652662/#Comments, прочетох нещо като статия относно полемиките имало ли е изобщо робство по българските земи и турско ли е то?!

Вниманието ми предизвикаха следните части от текста:

"Турското робство в Афганистан

....

Защото сами на себе си не сме си изяснили какво честваме на 3 март: Освобождението на България от какво?

По този въпрос има няколко възможни отговора:

1. турско робство;

2. османското присъствие;

3. османското владичество;

4. или нещо друго? Защото май още не сме се освободили от робската си покорност пред чужди и наши господари!

Тук има два подхода към историята и "робството". Или говорим точно, съгласно историческите факти, или говорим идеологически, като помпаме национализма и самочувствието си, без да се интересуваме от истината.

От гледна точка на науката терминът "робство" е най-неточен. В края на ХІХ век вече няма робство. Имало е неравенство, дискриминация, отвличания, изнасилвания и дори геноцид (например арменския). При въстанието през 1876 г. българите са били избивани - това е факт. Имало е отвличания на хора при Руско-турската война (около хиляда човека, които после са били откупени - това е документирано).

Но класическо робство е нямало. Нямало е роби и робовладелци. Хора не са се продавали, нито купували масово като в ХVІ или ХVІІ век. Имало е феодална зависимост, но дори и тя е отмирала постепенно. В по-далечните провинции (Африка и Мала Азия) и в столицата е имало роби, но те са били главно чужденци (най-често негри) и са купувани предимно за харемите, за султана и висшата аристокрация.

В епохата на Танзимата (Реформите) робството е ограничено и дори са закривани пазарите за роби в източните провинции (около Персийския залив) и в Истанбул. Системата за набиране на роби от вътрешното населението е била ликвидирана, а Еничарският корпус е бил разпуснат в 1826 г. Робите са били главно от военни кампании в Азия или Африка (Абисиния), а търговията е била силно ограничена.

На Балканите няма пазари за роби. Тук е започнал капитализмът по това време. Евлоги и Христо Георгиев са били търговци, а не роби. Димитър Желязков е бил фабрикант, а не роб. Ботев, Левски, Каравелов, Раковски, Стамболов, Г. Бенковски, П. Волов, Ст. Караджа, П. Хитов, Захари Стоянов и още хиляди българи не са били роби никому.

Търговията с "бели" роби (християни и европейци) в Османската империя е била премахната под натиска на Англия, Русия и Франция. Това е обща тенденция за ХІХ век. Само ще напомня, че до края на Гражданската война в САЩ (1865) в Юга е имало официално робство. Това е 10 години преди Априлското въстание."

Замислих се, защо изобщо някой днес се чуди какво "точно" честваме на 3 март и дали и от какво сме освободени!? Реших да взема отношение и пуснах следния коментар:

"Статийката е пълна с неточности.

Първо: Робството не е отменено в края на ХІХ век. Дори и в САЩ макар и официално това да е станало с приемане на 13-тата попправка в Конституцията им на 18.12.1865г., то в повечето щати, особено от Юга, са продължили да съществуват нови форми на робство като т.нар. "дългово робство"("peonage") и "системата за наемане на затворници" ("convict lease system"), които са просъществували до 1928г. При втората посочена форма на робство чернокожите са били арестувани за незначителни задължения и осъждани с дългогодиишни присъди, след което са подлагани на принудителен труд от държавата или са отдавани под "наем" на фермери и предприемачи. Последният щат, който отменя тази "практика" (а също и първия, който я въвежда) е Алабама, на 30.06.1928г. - справка http://www.archives.state.al.us/thisweek/chrono.html. ( "Искам да съм негър, негър в Алабама"!?). През 1898г. 73 % от приходите в бюджета на Алабама са от полагания по описаната система затворнически труд. Смъртността при полагалите такъв труд затворници е била 10 пъти по-висока отколкото при тези, изтърпяващи наказания в щатите без подобна система. През 1873г. повече от 25 % от всички "наети" по тази система затворници са умрели. Работата е била основно във въглищните мини, жп линии и захарни плантации из южните щати, при условия на труд определяни свободно от "наемателите". Всъщност, Alabama, Arkansas, Florida, Georgia, Kentucky, Louisiana, Mississippi, Nebraska, North Carolina, South Carolina, Tennessee and Washington обявяват, че нямат пари за затвори. Това им послужва за оправдание да заобиколят на пръв поглед ясния текст на 13-тата поправка, забраняваща всяка форма на недоброволно служене, и довежда до налагане на сполучливата за щатските фискове система, при която фермерите и предприемачите, ползващи затворническия труд, поемат задълженията на осъдените, като чрез нищожно нископлатения им труд, експлоатиран години, осигуряват доста приятни бюджетни постъпления за "изобретателните" щатски правителства. Повече за "convict lease system" тук -

http://www.digitalhistory.uh.edu/database/article_display.cfm?HHID=214 и

http://www.historyisaweapon.org/defcon1/fredouconlea.html.

Така, в крайна сметка, за легална дата на реалната отмяна на робството в САЩ се приема 01.07.1928г. А, иначе, Линкълн прокламира това на думи още на 01.01.1863г., въпреки че самият той е убеден привърженик на разбирането за превъзходство на бялата раса.

Второ: Османското "присъствие" тук е продължило доста дълго време, от началото на 14-ти до края на 19-ти век, а през целия този период робството (като явление в световен мащаб) е съществувало, при това - твърде осезаемо. Така че, дори и към 1878г. робството да е било формално отменено някъде, това по никакъв начин не може да означава, че не е съществувало в българските земи за времевия отрязък от 5 века преди тази година. Дори и авторът е признал това в статията, пишейки че към края на 19 век само робството вече не било масово явление, но през предходните векове дори търгуването с роби си било нормална практика. Е, защо тогава да е толкова научно неправилен терминът "робство"!? Ако същото е било факт 300 или 400 години, по каква логика 100 или по-малко години не-робство, според разбиранията на автора, следва да ни "забраняват" днес да назоваваме целия 5-вековен период с истинското му име!?"

По-късно авторът на статията отговори на моя коментар със свой такъв:

"Второ, 13-тата поправка е от 1865 г. Аз нали това съм написал в статията си – до края на Гражданската война 1865 г. Това значи, че официално робството е премахнато тогава. Това, че го има като практика в някои щати на голямата Американската федерация до 1928 г. не прави САЩ робовладелска държава. Никой не би се съгласил, че по време на Първата световна война САЩ е робовладелска държава, нали?

Трето, безспорно е, че в Осм.империя има робство през 15, 16, 17, 18 век. Но е част от системата и тя се гради на него. Роби се рекрутират от войни и девширме за различни неща – слуги, работници, жени за харемите, еничари и дори за администрацията (чиновници). Строго погледнато обаче, не може да кажем, че имаме робовладение като в Рим или Спарта. Затова в науката има термин „източен (азиатски ) феодализъм”. Тоест, съчетаване на феодални зависимости и роби. Обаче тази система се руши усилено в 19 век. Просто започва капитализъм, особено на Балканите, а империята се разпада. Социална и икономическата структура – също. Девширме не се събира отдавна, а еничарите са изклани в 1826 г. защото са част от старата система, която се трансформира, а те вече са реакционна група и пречат на реформите. Не казвам, че всичко е „розово”, но все пак има факти. Закриват се пазари за роби. За белите роби съм писал – да не се повтарям.

И стигаме до важният въпрос – какво е положението в 19 век? Никой не казва: Колко роби има по българските земи тогава!? Какъв процент от социалната структура са!? Каква част от икономиката се дължи на техния труд!? А колко са тези данни за цялата империя? Можем ли заради това да приемаме, че все още държавата реално е робовладелска? Аз мисля, че това е доста спорно. Колкото и да мразим всички „турското робство”, не можем да го ползваме за 3 март – националния празник. Поне аз така мисля! Все пак официалните формулировки трябва да се различават с по-голяма точност от ежедневния език. И тук не става дума да се харесаме на съседите.

Последно, ПИТАМ: ако се бяхме освободили не преди 140, а преди 4 години – какво щяхме да казваме? Че е освобождение от османско робство, от османската империя или турско робство? Защото Турция сега нито е Османска (заради Ататюрк), нито е империя (а е парламентарна република), нито има робство (има капитализъм). Тоест, мисля, че формулировката трябва да се съобразява със съвременните на събитието обстоятелства (в случая към 1878 г.), а не с миналото (примерно 15 век)."

Нямаше как да не приема предизвикателството - постнах следния коментар:

"Първо: "Това, че го има като практика в някои щати на голямата Американската федерация до 1928 г. не прави САЩ робовладелска държава. Никой не би се съгласил, че по време на Първата световна война САЩ е робовладелска държава, нали?" - Напротив, преобладаващата част от хората, начело с американци,, британци, французи и други колониални величия, не гледат по вашия формалистичен начин на събитията и фактите, а ги оценяват според реалното им съдържание. Точно затова в САЩ са признали, дори с известно покаяние, че са престанали да бъдат държава, в която обективно съществува робство, едва на 01.07.1928г. - линкът, който посочих - http://www.archives.state.al.us/thisweek/chrono.html, е официална страница на архивите на щата Алабама и не би могло да се претендира за по-авторитетна инстанция за истинност относно обстоятелството, че тази форма на робство в САЩ ("convict lease system") е реално ликвидирана, а следователно и реално съществувала до посочената дата на 1928г. Факт и точка. Твърдяното покаяние също е факт - "Вашингтон, 29 юли 2008 г. - Камарата на представителите на Конгреса на САЩ с мнозинство прие резолюция, която мнозина наричат „историческа крачка“. С нея Конгресът поднася извиненията си от името на американския народ на съгражданите си от африкански произход по повод несправедливостите, причинени на предците им по времето на робството и на последвалата я сегрегация." -

http://www.bghelsinki.org/index.php?module=news&id=1443.

Въпреки формалния декрет от 27.04.1848г. за отмяна на робството във Франция, едва на 10.05.2001г. френския парламент приема закон Тубрия - Деланон, с който признава, че колонизацията не е донесла “прогрес на колонизираните страни” и “робството е престъпление срещу човечеството”. През 2006г. президентът Ширак обяви последната дата - 10 май, а не 27 април, за Ден за възпоменание за отмяната на робството, което ясно доказва, че не формалния юридически акт, а реално настъпилата промяна в общественото съзнание в посока на признаване на вината е важният за отбелязване факт.

Второ: Категорично трябва да се признае, че робството не е ликвидирано в края на 19 век, както заблуждава статията, защото дори и да не вземем под внимание фактите по предходната точка, няма как да не отчетем, че в държавата Мавритания робството е формално отменено през ... 1981г., с други думи в края на 20 век!

Трето: Не по-малко явен факт, широко признат и споделян при това, е, че различни, в това число съвременни, не по-малко отвратителни форми на робство съществуват и в наши дни, даже сега в 21 век - справка:

САМО ФАКТИ

- 27 милиона души са експлоатирани без заплащане, заключвани и контролирани чрез насилие, макар робството да е

забранено от всички държави.

- 218 млн. деца са използвани за работа, често в ужасни условия, граничещи с робство, твърди УНИЦЕФ.

- 126 млн. деца са жертви на най-тежките форми на детски труд, което се равнява на всяко 12-о дете на възраст между

5 и 17 години.

- 300 хил. деца са превърнати във войници в около 30 конфликта по света, някои от тях са по на 10 години.

ВИДОВЕ РОБСТВО

- задлъжняване: хората са подлъгвани или принуждавани да вземат кредит (понякога става дума дори за лекарство за

болно дете), който след това се изплаща с дълги часове труд, а понякога дългът се предава и на наследниците

- принуда: нелегално наемане от хора, официални власти или партии и принуждавани да работят със заплахи за глоби и

насилие

- трафик: транспортиране и/или търговия с жени, деца и мъже с цел да бъдат заробени

РОБСТВОТО ПО СВЕТА

- Oгромна част от днешните роби са в Южна Азия, вкл. Индия, Пакистан, Бангладеш и Непал

- Mилиони деца в Индия се давани за роби-прислужници от собствените си бедни семейства

- Въпреки забраната да наемане на деца под 14 години, властите в Индия твърдят, че работят 12.6 млн. деца между 5 и

14 години, което е най-голямата група деца-работници в света

- България и Румъния са сред 11-те страни, посочени в доклад на ООН като основен източник на трафик на хора;

според българското МВР през миналата година 4-5 хиляди българки са били прехвърлени в чужбина; други държави в

района като Молдова и Украйна също са източник на бели робини

- В Западна и Централна Африка всяка година в трафик на хора попадат 200-800 хиляди души

- В Мавритания робството е формално забранено от 1981 г., но се смята, че то е живо и до днес сред 3-милионното

население, по-голяма част от което са пустинни номади

- Близо 43 хил. души са робите в Нигер, изчислява организацията Anti-Slavery International, някои от тях са родени в

робство.

Още по въпроса, например тук - http://forum.boinaslava.net/archive/index.php?t-9286.html.

Четвърто: Както съм посочил, 13-тата поправка на Конституцията на САЩ признава за форма на робство, освен продажбата на роби, също и всяко "недоброволно служене/работа". Следователно, дори според вашия формален критерий, към 30.06.1928г. САЩ все още са държава, в която съществува робство. Пък ако имате притеснения, може да не я наричате робовладелска.

Пето: Безспорно е, че през 14 (пропуснат), 15, 16, 17, 18 и 19 век (да, да!) в териториите под властта на Османската империя са съществували различни форми на робство, включително интересната за автора на статията продажба на роби. През 1830г. с ферман на султан Махмуд ІІ се дава свобода за част от белите роби, в т.ч. най-вече черкези и гърци. С друг ферман от октомври 1854г. е забранена търговята с черкезки деца. Пак с ферман от 1857г. до пашата на Египет и със заповед от 1858г. до местните турски власти в Близкия изток, Гърция, Кипър и др. се забранява търговията с чернокожи роби, без обаче да се постановява освобождаването на вече поробените. Така робството и търговията с роби в Османската империя продължават да съществуват, още повече че формалните легални текстове не са обезпечени със правни санции, още по-малко наказателни такива. За първи път, с циркулярно писмо от 20.07.1871г. е въведено наказине от 1 година за онези, които практикуват търговия с роби. Към края на 19 век търговията с чернокожи роби като цяло затихва под влиянието на западните сили, но в области около Индиския океан (Източна Африка, Арабския полуостров и др.) тя все още е факт, като някои от тези трафици се извършват в земи под османска власт. През 1880г. Британия и Османската империя сключват споразумение за отмяна на робството и продажбата на роби, което обаче се превръща в официален османски закон едва през 1889г. През 1890г. Османската империя и други 16 държави подписват Брюкселската спогодба за противодествие на търговията с роби. Различни

източници сочат, обаче, че и в началото на 20 век в остатъците от империята съществуват форми на робство - например: Джордж Янг, втори секретар в британското посолство в Константинопол, пише че към 1905г. търговията с роби в Османската империя се извършва като контрабанда.

Следователно, безспорен факт е, че към 1878г. в териториите под османска власт, вкл. в българските земи, са съществували форми на робство. Вероятно не така масово в сравнине с предходните дълги векове, както се признава и в статията, но само по себе си количественото измерение на случаите на робство не ги превръща в по-малко безспорни като факти или пък в по-приемливи от морална гледна точка и по-малко отвратителни и ужасни. Чуденето относно броя на робските съдби и случаи и техния относителен дял в османската икономика е, струва ми се, обиден към паметта на всеки един потърпевш, а и към нас, останалите, които би трябвало да помним."

Авторът на статията, очевидно развълнуван, отново реши да продължи с извъртанията като за пореден път с безкрайно повтаряне, че към датата на Освобождението ни Османската империя не била вече "робовладелска държава", а даже "капитализъм", се опита твърде несполучливо и без грам оригиналност да подмени тезата ми за безспорното наличие на форми на робство в българските земи под османска власт вкл. към 1878г. и за това, че терминът "робство" е натоварен с оценка спрямо целия 500 - годишен период, а не единствено за годината на Руско - турската война.

Всъщност, ето и целият му коментар:

"Новите ви примери доказват само едно - вашето емоционално отношение към моята теза. И нищо друго. Защото не опровергават нищо, а дори правят вашата теза още по-абсурдна. Примерът с Мавритания е най-очевиден, защото тя е френска колония от 1920 г. и „задморска територия” (тоест част от Франция) между 1946 и 1960 г. По вашата неформална логика излиза, че Франция е била робовладелска държава до Петата република на Де Гол включително. Ако я карате така, то в света няма да останат НЕРОБОВЛАДЕЛСКИ държави, вкл. и до днес. България също би трябвало да е такава щом има трафик на хора и сексуално робство. Това, че нещо е инкриминирано и се извършва (цитирам ви) „контрабанда”, явно не е довод за вас. Вие следвате логиката: „Щом има поне един случай, значи навсякъде е така и важи за всичко и всички!”

Само ще напомня, че робите нямат имущество, юридически права и не плащат никакви данъци защото са собственост на друг човек, което явно не важи за българите в края на 19 век, които имат имущество, плащат данъци и имат някакви макар и минимални права, на базата на които претендират пред администрацията. Даже имат Екзархия, училища, читалища и други такива работи.

Изводът ми е, че спорът ни е безсмислен, защото вие замествате системната рамка (за която говоря аз) с емоционално отношение към отделни факти! Аз няма да водя такъв спор и го прекратявам. Само ще кажа накрая, че 4 юли е просто „Ден на независимостта” – Цитирам: On July 4, 1776, we claimed our independence from Britain / In the United States, Independence Day, commonly known as the Fourth of July, is a federal holiday commemorating the adoption of the Declaration of Independence on July 4, 1776, declaring independence from the Kingdom of Great Britain. Хората не казват независимост от „робовладелска или колониална Англия”, но това изобщо не им пречи да се гордеят със себе си! Но ако вие се чувствате по-добре като пресилвате краските – добре, няма проблем."

По-късно същия ден (26.03.2010г.), вероятно ентусиазиран от последните си писания и усещащ някаква набрана инерция в негов плюс (можеби поради липсата на незабавен отговор от моя страна), привърженикът на "османското присъствие или владичество" (за мен няма разлика) е пуснал следните иронично - саркастични бисери:

"За всички, които няма да имат нерви да прочетат цялата дискусия, искам да обобщя: Най-демократичните и развити държави в света (в нач. на 20 век) са били Австро-Унгарската монархия и Руската империя. Може да е имало крепостни, но поне е нямало роби като в САЩ и Франция. През 2008 г. Конгресът се извинил специално за робството, но понеже доскоро САЩ бяха отвлекли стотина чужденци и ги държаха в затвор в Гуантанамо като безправни хора (Факт!!!) – аз считам, че те още са робовладелска държава. Във Франция е имало робство поне до 2006 г. когато е приет закон за неговото окончателно премахване. Така че, всичко ви е ясно, надявам се! Няма начин българският народ да не е бил съставен от 2-3 млн. роби. Затова по-добре да не четете Захари Стоянов, защото написаното в неговите „Записки….” може да ви обърка много! Ами, това е от мен! "

Отговорих и на двата горни "коментара" със следния постинг:

"Първо: Коментарите ми имат единствената видима и обявена цел да онагледят същественото разминаване на тезата ви (за "системната рамка") с фактите от действителността - в частност, че към 1878г. в пределите на Османската империя различните форми на робство съществуват. Вие подменяте ТОЗИ факт с мнението си, че било абсурдно към датата на Освобождението ни да се определи Османската империя като робовладелска държава. Та нима някъде съществуват писани правила, че един народ, третиран векове като роб, може да си позволи да се нерече "освободен от робство" САМО ако поробилата го империя/държава е била робовладелска към датата на освобождението?!. По-абсурдна "теза" ми се струва немислима, даже. Дали ако някой е изнасилвал нееднократно дъщеря ми или вашата, но е бил разкрит, задържан и съответно осъден с глоба от 500лв. за това, че само я е обидил с няколко думи веднъж, това ще ни възпре да го мислим и наречем изнасилвач!?. А ако същият осъден продължи да посяга и на други дъщери, дори след присъдата си за обида, не е ли по-добре, докато не бъде реално наказан, и други семейства да знаят и по-тежките му престъпления, определящи и трайните му наклонности. Нима липсата на формална присъда ще значи нещо за жертвите и техните родители и близки, нима рационалните аргументи относно тази липса ще надделее в душата и ума им и ще ги възпре да нарекат дееца с едниственото истинско име, което заслужава - престъпник и изнасилвач!?. Но, вероятно, не е възможно човек да проумее тази логика без да е бил най-малко веднъж в положение поне прибилизително сходно с това на пострадалите, а не само случаен минувач (с мнение). Както, вероятно, ще обявите тук изложената аналогия за ирелевантна.

Второ: От последния ви пост личи, че за да не "паднете по гръб" пред фактите сте готов да "преминете в атака" с контрареплики за проява на "емоционално отношение" . Та, вие дори не си признахте, че след като официалните архиви на един американски щат твърдят, че една от формите на робство е реално изоставена през 1928г., това означава, че робството като явление с много разновидности и форми исторически не е премахнато с простото формално приемане на първия по време писмен акт, а чрез трудно и понякога продължително преустановяване на действителните практики, даващи в съвкупност явлението робство. Никъде по света това не е станало в един ден, с приемането на един правен акт, а чрез продължителен и често противоречив процес, в рамките на който самото робство е търпяло някаква историческа диалектика със затихване на определени форми и появата на нови. Именно фактът на съществуването на такъв процес, т.е. неавтоматичното преустановяване на формите на робство с приемането на първия формален писмен акт (а както съм посочил в случая с Османската империя актовете не са били един и два, което само по себеси говори, че успехът им е бил по-скоро съмнителен), няма как да няма значение за определяне на отношението на един народ или група хора към явлението робство, точно защото самото формално отменяне на някоя негова форма в даден момент, в едно или друго място съвсем не е затвърдило в съзнанието тези хора, изпитали това на гърба си и често с цената на здравето и живота си, че нещата са се променили. Усещането за промяна, както и самата промяна, отнемат и изискват време. Към интерисуващият ни исторически момент - 1878г., българите са имали усещането и съзнанието, че се освобождават от ужасно и продължително робство, затова и са го нерекли с тази дума.

Трето: От статията и коментарите ви личи някаква амбиция да наложите мнението си че, едва ли не терминът "робство" е с легално канонизирано определение и семантика, такива каквито вие ги разбирате и с които някак настойчиво изисквате всички да се съобразяват. Робство според вас е продажбата на роби, щом нямало пазари за това значи не било робство, българите имали права. Ами след като пишете статии би трябвало да се отнасяте малко по-отговорно към читателите си и най-малко да не омаловажавате и да не "пращате в ъгъла" на вниманието ни безспорните факти за наличието на другите форми на робство в османската империя, вкл. в българските земи. Това, най-малко, е ненаучен избирателен подход към преценка на фактите.

Четвърто: "Системната рамка" за вас може да е характера на империята - робовладелска или капиталистическа (ще излезе, че бейовете са били страшно в крак с времето, напредничави преприемачи), но за мен, а вероятно и за хората, наложили "неточния термин" "турско робство" тя е съвкупността от множеството отделни случаи и форми на реално случващо се робско третиране и отношение. Използвайки този термин ние заявяваме негативното си отношение към това продължило 5 века робско третиране и отношение, не само към последните няколко десетки години от него (когато отделни негови форми са вероятно намалели като абсолютно число, без обаче да са преустановени). И ни най-малко това не е израз на робска психика, за каквато намекват някои "модерни" "реформатори" на историята. Тезите за "робската психика" са зъл изблик на безчувствена нечовешка природа и не обслужват каузи като поддържане на националното самочувствие и единение на българската нация. Да заклеймиш жертвата, че дава израз на такава психика когато назовава положението си с действителното му име, е все едно да упрекваш пострадалия от престъпление да изпитва срам и чувство за вина от състоянието, до което е докаран не по своя воля. Нима алхимиците на подобни тези ще обвинят потомците на онези, от които кръвния данък е отнемал най-здравите момчета, че са виновни за причиненото им и че не е израз на свободна психика да изпитват основателен гняв към турците (и вероятно към държавата им). И нима отведените в еничарско робство деца са имали физическа и всяка друга възможност да изградят или запазят здрава, нормална и неробска психика, ако и доколкото в един момент са осъзнали произхода и участта си и са пожелали промяна. Кои сме ние, днешните, че с претенции за терминологична точност, ще изтрием от учебниците възприятията на всички, които с телата и душите си са преживели тези 500 години.

Пето: Така стигаме и до съществения въпрос - кого обслужва умозрителната, лабораторна теза, че българите не са освободени от турско робство, а от нещо руго? Ако зачеркнем "робството", много по-смилаема за слуха и съзнанието на неспециалиста става "модерната" теза (особено в определени неоконсервативни среди), затова че Руско-турската война от 1878г. не е освободителна, а завоевателна война между две империи, в която Русия цели да завладее и постави под свое (неограничено) влияние българските земи и население, отнемайки ги от властта на османските турци. Т.е. тезата "османско присъствие, а не турско робство" обслужва налаганата по линия на трансатлантическото "партньорство" нова политика за отдалечаване и пълно откъсване на България от политическата, икономическа и всякаква друга руска "орбита". "Демитологизиране" и "погребване" на Дядо Иван и субституиране на негово място на Чичо Сам. "Българските" (евро)атлантици не са нищо друго освен балкански резиденти и трансмисии на неоконсервативната външнополитическа администрация отвъд Атлантика. И понеже корпоративните интереси зад тази администрация изискват глобален контрол върху икономическите проекти, особено в енергетиката и военната сфера, а това на свой ред означава ограничаване и изтласкване на другите глобални играчи на това поле, в т.ч. най-вече Русия, разкъсването на икономическите и други връзки (пропагандно заклеймени като "зависимости") на отделни държави с нея няма как да не обслужват точно описаните интереси. Изтриването от българската национална памет на факта и (след това) термина "турско робство" демитологизира Русия като освободителка, усилва хора на внушенията в еднозначно преследване на нейни имперски амбиции и, разбирасе, отваря празно място в българското индивидуално и обществено съзнание за инсталиране там на Големия (презокеански) Брат, ведно със съответната му митология, в която са миксирани думи за демокрация, човешки права и неограничени възможности и в комплект с поизтупания от праха на нелицеприятната историческа истина, ревитализиран образ на "добрата" Османска империя, в която българите живели свободно и охолно. Съвременните "български" митостроители не е задължително да са убедени русофоби, достатъчно е само да са склонни да приемат подаръци и да не им се насълзяват очите от общата българска гледка.

И тъй като, най-вероятно, ще бъда заподозрян в ретроградно и (да го кажем направо) забранено русофилство и антиамериканизъм, виждам смисъл да уточня, че американските интереси, за които пиша, не са интересите на целокупния американски народ, дори не на преобладаващата част от него, а само на корпоративно-обвързания неоконсервативен елит, приватизирал като цяло външнополитическата сфера в света. Много световни политически наблюдатели отдавна разграничават "американската република" на Джеферсън, Пейн и Магна Харта - с все по-избледняващи черти в днешните времена на дълги войни (както с тероризма), и "имперска Америка" от по-ново време, инсталираща с бомби "демокрация" във всяка географска точка на света, сравнително богата на петрол или мак.

Политическият "елит" в България, преди и сега, не е български, защото "разбира" главния национален интерес като безалтернативно тотално обвързване (политическо, военно, енергийно, икономическо и всяко друго) с Големия победител във Всяка Голяма Война, да речем в Студената. И защото не желае промяна в това статукво поради угрозата да загуби и личното си такова, получено като цена за въпросното "разбиране". Корпоративно-обвързаните елити и техните политически администрации в "метрополията" и по места из "колониите" си приличат, независимо от националността им - всички имат нужда от поддържане на мита за собствената си посветеност на общочовешките ценности и свободи за да могат, скрити по този начин в дрехите на "добрия герой", да отпратят конкурентните други елити и да управляват задълго и в своя полза съдбта и благата на повярвалите в мита.

Но, Руско-турската освободителна война от 1878г. не е изключително дело на руския императорски двор, а е резултат и от тенденции и идеологически движения в цялото руско общество от онова време, вкл. и добилият голяма популярност и въздействие върху широките слоеве панславизъм, чиито водещи представители (литератори, културни деятели, общественици) си представят едно бъдещо обединение на всички славянски народи. Подобно обединение не е чуждо на официалната руска дипломация предхождаща войната - видно от документацията по т.нар. Райхщадско споразумение от 08.07.1876г. "планът" на император Александър ІІ и неговия външен министър княз Гончаров включвал създаването на една голяма Балканска държава, което,обаче, не се харесало на съконтрагента по споразумението - Австро-Унгария, тъй като щяло да й попречи да окупира Босна и Херцеговина. Идеи като тези на панславизма мотивират голям брой руски и други славянски доброволци да се присъединят към руските войски и да вземат участие във войната. От друга страна, участието на значителен брой неславянски войници (финландци, румънци и др.), както и на държави като Румъния, Сърбия и Черна гора, на страната на едната срещу другата империя съвсем очевидно не би могло да се обясни с проруска завоевателно-имперска солидарност. Постигнатите преди тази десета руско-турска война споразумения с другите Велики сили (империите Австро-Унгария и Великобритания, Германия),

най-общо за ненамеса на страната на Османската империя, също едва ли би могло да се обяснат с някаква солидарност с руските имперски амбиции. Чрез дипломатически преговори, през м. януари 1877 г. руснаците осигуряват ненамесата на Австро-Унгария в бъдещи военни действия в замяна на австро-унгарска окупация на Босна и Херцеговина след войната. Великобритания дава да се разбере, че няма да се намеси на страната на Турция, ако Русия обещае да не променя статуквото, наложено от Парижкия мирен договор. Всички Велики сили са блокирани от силната обществена подкрепа в цяла Европа за българската национална кауза (особено след кървавото потушаване на Априлското въстание), от съмненията си в способностите на руската армия, както и от вътрешни проблеми.

Показателна за отношението на руската дипломация и тази на другите Велики сили по българския въпрос е Цариградската конференция (30.11.1876г. - 20.01.1877г.). По отношение на българските земи участниците в конференцията предлагат различни решения. Руският проект, предвижда единна българска автономна област, включваща Дунавския вилает, Софийски санджак, Пловдивски и Сливенски санджак от Одринския вилает и населените с българи части на Македония. Срещу него обаче възразяват представителите на останалите Велики сили и особено

австро-унгарският външен министър граф Андраши и британският представител маркиз Солсбъри. Така в окончателния план на конференцията се налага британското предложение България да се раздели вертикално на две автономни области – Източна, с център Търново, и Западна – с център София. На заседанието на 8 януари 1877 г. маркиз Солсбъри заявява, че „в границите на тези две провинции, образуващи България, не влизат районите, в които не преобладава българско население, нито районите, които не са били изложени на лошата администрация, която даде възможност да се извършат зверствата от миналото лято.“ (Тези думи на британския аристократ ясно показват колко стимулирано или от глупост наивни са днешните ни политически и медиийни безродници, които едновременно нехаят за безпрецедентната демографска криза и се умилкват пред настъпателната турска външна политика и икономика - те

упорито отказват да разберат (срещу какво ли!), че изчезващото българско население е основен дипломатически коз в ръцете на играчите на минали и бъдещи териториални делби, за които вековете на насилие и ужаси могат да бъдат обяснени с "лоша администрация".) Източната българска автономна област включва санджаците Търновски, Русенски, Тулчански, Варненски, Сливенски, Пловдивски (без казите Султанери и Ахъчелеби в Родопите) и казите Кърклисийска (Лозенградска), Мустафапашовска (Свиленградска) и Казълагачка (Елховска) от Одринския санджак. В Западната област влизат санджаците Софийски, Видински, Нишки, Скопски, Битолски, част от Серски и казите Струмишка, Велешка, Тиквешка и Костурска. Така българските области са отдръпнати от Егейско море и извън тях остават Воденско , Кукушко и Дойранско, Западна Тракия, по-голямата част от Източна Тракия и по-голямата част от Родопите.

Аргументът, който британските представители Солсбъри и Елиът изтъкват за вертикалното разделяне на българските земи, е, че в Източната област живеят предимно турци и гърци и тя трябва да се управлява отделно (отново козът с преобладаващото етническо население). Всъщност целта е Русия да не усили прекалено своите позиции и чрез смесената Източна област да се попречи на пътя ѝ към Цариград и Проливите - Босфора и Дарданелите. Ето, това последното е показателно за единия и другия подход - За Великобритания и Австро-Унгария, чийто проект за България приет, и останалите Велики сили (Франция, Германия, Италия), Босфора и Дарданелите в турски, вместо в руски ръце, са по-важни отколкото териториалната и политическа автономност и обединение на българското население, които все пак имперската руска дипломация е отстоявало. Същото отстояване проличава и от отхвърления от Великите сили руски проект, в приетия от конференцията Органически устав на българските области да влезе текст, според който главният управител на единната българска област да се избира от местното население. Вместо това окончателният вариант на този устав предвижда:

* Главните управители на двете области се назначават от Високата порта със съгласието на Великите сили. Те може да са турски или чужди поданици, но трябва да са християни.

* Всяка област ще има законодателен орган — събрание, избирано от всички жители на областта над 25 години, имащи определен имуществен ценз. (Т.е. чорбаджии и кирякстефчовци ще избират, без да са заслужили тази "свобода" с капчица кръв или пот!)

* Областното събрание избира административна комисия (правителство) към главния управител за срок от четири години.

* Областите запазват 70% от приходите си за свои нужди.(Все пак само 30% са за Портата!)

* Създава се местна милиция от християни и мюсюлмани, но в крепостите и градовете остава редовна турска армия.

* Черкезите се изселват от двете области. (Защо ли, та те сами продават децата си в робство на Султана! Дали точно леснината с която са се продавали не е била вече оспасна за последния?!)

* Основна административна единица е кантонът с 5 до 10 хиляди души, прегрупирани според религиозната им принадлежност (християнски и мюсюлмански). Няколко кантона образуват санджак, който се управлява от мютесариф (християнин или мюсюлманин, според мнозинството на населението в санджака), който се назначава от Високата порта.

* Предвижда се Международна надзорна комисия да следи в продължение на една година изпълнението на тези споразумения.

В тази връзка следва да се има предвид, че поводите за провеждането на Цариградската конференция са въстанието в Босна и Херцеговина от 1875 г., Априлското въстание в България, както и последвалата война между Сърбия и Черна гора, от една страна и Османската империя, от друга. Подготовката на Русия за война кара британския премиер лорд Дизраели да се съгласи със свикването на посланическа конференция в османската столица. Във всички изброени конфликти управляващите западноевропейски политически елити са вземали страната на Османската империя, а Русия - на християнските славянски народи. Най-явен интерес от подобна поддръжка на Високата порта са имали Британската империя и Втората френска империя, победили Русия в съюз с Османската империя в Кримската война от 1853-1856г. и сериозно облагодетелствани от подписания на 30.03.1856г. Парижки мирен договор. С този акт е намалено значително руското влияние върху Балканите и Черно море, което става неутрална територия, затворена за военни кораби, а по бреговете му се забранява изграждането на укрепления и разполагане на въоръжени сили. По този начин договорът е защитавал в пълна степен трайния британски и френски имперски интерес за отстраняване на Русия от т.нар. Източен въпрос и от Босфора и Дарданелите. И докато в случая с Кримската война Британската и Френска империи постигат това отстраняване на Русия с цената и на прякото си участие във военните действия, чрез Цариградската конференция го получават само благодарение на статута си на Велики сили и по пътя на дипломацията. Разбирасе, в последното обстоятелство някои дежурно ще прозрат и отбележат големите превъзходства и умения на западната политическа мисъл, но,според мен, единствено ще демонстрират подло историческо късогледство и морални дефицити. Защото, след като същият политически Запад претендира да е пазител и разпространител на ценности като свобода и човешки права, както всъщност винаги е претендирал, следвало е официално и с адекватни действия да покаже на чия страна е в събития като, да речем, българското Априлско въстание. С оценката, която политиците на Великите сили (за разлика от европейските общества) дадоха на причините за последвалите това въстание кръвопролития, въплътена в думите на маркиз Солсбъри по време на Цариградската конференция за "лоша администрация", би трябвало всеки (нестимулиран за да не разбира) да открие сам верния отговор на въпроса - кой на чия страна е бил.