Нека все пак първо дадем думата на тези, на които "дължим" всичко! Ето един анализ, който е показателен за нрава и мирогледа на дейците на българския "демократичен" модел, зациклил във вечен "преход" (в Italic-шрифт съм добавил свой коментар):
Филип Димитров* - Оптимистично за Новите демокрации
http://www.mediapool.bg/site/security/
Година 3, брой 12, януари 2005 г.
Терминът "Нови демокрации" се появи във Вашингтон, почти по същото време, когато се появи и терминът "Големият взрив", обозначаващ разширяването на НАТО към Вилнюската група страни. (Мнозина изпитаха раздразнение от него, но след 45 или 75 години комунистическа власт всякаква демокрация по необходимост е нова.)
- А какво внушение трябва да остави в непредубедения слушател терминът "Големият взрив", ако не за нещо първоначално, за започване на ново летоброене и нов свят. Разбира се това, че демокрацията започва едва когато и където кракът на Чичо Сам стъпи, се убеждаваме дори и от пресните примери с Ирак и Афганистан, а ако понапрегнем паметта си бихме могли да добавим в списъка на "демократизираните" от USA държави също Иран (справка събитията от 1953г), Гватемала, Никарагуа и цяла Латинска Америка, Саудитска Арабия пък е еталон за демокрация, при това богата.
Този термин обозначи две много съществени неща: първо, че между бившите комунистически страни приликите са много повече отколкото разликите и второ, че те са базата за известна солидарност и възможно единодействие.
Несъзнаваната съпротива срещу тази възможност вдъхнови много текстове за неуспеха на прехода в бившите комунистически държави, за загубите, понесени при опита да се трансформира банкрутиралата икономическа система в пазарна, за създалата се (поне в някои от тях) на мястото на диктатурата "фасадна демокрация".
- Според автора явно "неуспех" е пресилен израз, но бидейки от 1997г до 2002г в Ню Йорк и Уошингтън, дали и доколко този израз е в състояние да развълнува сетивата му и да предизвика у него същите възприятия като у онези негови сънародници, които "излязоха" от приватизацията не с акции и дялове, а съкратени и задълго безработни. От друга страна, светът от който г-н Ф. Димитров заимства термините си (виж началото) е дал не един пример за организирано насилствено сваляне на демократични режими и замяната им с диктатури или за подкрепата на такива - справка Гватемала,Чили, Доминиканската република, Иран, Ирак на Садам, Кувейт, Афганистан на талибаните, които са преименуваните подкрепяни от САЩ муджахидини, дори Либия на Кадафи, получаваща за сметка на нефто-преработвателни проекти и концесии благасклонното безразличие на Белия дом по въпроси като нарушения на човешките права и граждански свободи.
Тези песимистични писания са естествена реакция на три фактора, които са налице в някои от Новите демокрации - За Ф. Д. съществуват "писания", но не и реални хора и съдби, потърпевши и унищожени от "прехода":
- несигурното (или поне бавно) установяване на върховенството на закона и високата корупция;
- неудовлетворението от лъкатушния ход на икономическите промени и все още ниския жизнен стандарт;
- изявите на цинично отношение на мнозинството политици и избиратели към основни елементи от западната ценностна система.
- Интересно е тук да се разсъждава и разбере, занимава ли умовете на местните колониални администратори въпросът за отношението на западната към националната ценностна система - какво е и какво би трябвало да бъде то : на механично поглъщане от ценностите на по-силния икономически свят и заличаване на националните такива чрез затворено приемане на първите в рамките на политическата класа или на прибавяне към националната ценностна система на онези ценности (защо западни, по-скоро общочовешки), които народният консенсус избере, на максимално широка, отворена основа. Ясно е, че хора получили мирогледа и термините си в Уошингтън, няма как да стоят зад втората хипотеза. Те искат останалите да вярваме, че страната ни е избрала да се присъедини към западния свят и западната ценностна система. Въпреки че съвсем сигурно знае, че "присъединяването" беше едностранен акт на по-силния свят, който и без съгласието ни щеше да ни присъедини, най-малко като територия и пазар за стоките си, местният лакействащ пред всичко западно "елит" все още се ядосва, когато народът, отдаден му за доене и пускане на кръв от същата ценностна система, се гневи и упорства да приеме някоя нова западна "придобивка" - като увеличаване на пенсионната възраст, на ток, вода, хляб, ракия, премахване на всичко социално, например парите за клас, като комунистическо и опасно.
Тези реални проблеми са изразени в различна степен в различните страни и отразяват множество фактори от добрата репутация на страната през нивото на саботаж на процеса на промяна от бившите комунистически партии до бързата и правилна (респективно бавна или неправилна) преценка от страна на управленските структури. Извън подчертано най-малките сред тях Естония и Словения, които съчетаха лесен ангажимент със съседни икономики с ниска степен на вътрешна конфронтация просто се натрапва за илюстрация съпоставката между Унгария и България.
Първата беше позната като страна, която още през 1956 година се противопостави на комунизма. Втората - като най-близкия сателит на Съветския съюз.
В първата компартията отвори границите и започна промените. Във втората компартията се бори за властта яростно, свали първото демократично правителство, после, дошла на власт, реализира повторен банкрут на държавата и забави с десетилетие повишаването на жизнения стандарт.
Първата разпродаде светкавично и "на безценица" държавното имущество и чуждите инвеститори се оказаха определящ фактор за правилата на пазара и оттам за възпиране на развитието на широко мащабна корупция и организирана престъпност. Втората робуваше на фантазии за скъпоценността на демодираната си икономика, бавеше се да продава, за да получи "реална цена" и остави поле за процъфтяване на съмнителни фирми, с подкрепа от тайната полиция или други звена на компартията. Последното се оказа особено вредно, защото типичните за целия съветски блок връзки на тайната комунистическа полиция с организираната престъпност и тероризма оказаха силно въздействие по посока на криминализация на икономиката и развитие на корупцията.
- Като е реч за тероризма и връзките с него, ето кратка статистика на "демократичните практики" на държавата - стожер на ценностната система на автора:
1. 1953: U.S. overthrows Prime Minister Mossadegh of Iran. U.S. installs the Shah as dictator.
2. 1954: U.S. overthrows democratically elected President Arbenz of Guatemala. 20,000 civilians are killed.
3. 1963: U.S. backs assassination of South Vietnamese President Diem.
4. 1963-1975: U.S. military kills 4 million people in Southeast Asia.
5. September 11, 1973: U.S. stages a military coup in Chile. Democratically elected president Salvador Allende is assassinated. Dictator Gen. Augusto Pinochet is installed. 5,000 Chileans are murdered.
6. 1977: U.S. backs military rulers of El Salvador. 7,000 Salvadorans and four American nuns are killed.
7. 1980s: U.S. trains Osama bin Laden and fellow Muslim terrorists to kill Soviets. CIA gives them $3 billion.
8. 1981: Reagan administration trains and funds "Contras" to fight government. 30,000 Nicaraguans die.
9. 1982: U.S. provides billions in aid to Saddam Hussein for weapons to kill Iranians.
10. 1983: The White House secretly gives Iran weapons to kill Iraqis.
11. 1989: CIA agent Manuel Noriega (also serving as president of Panama) disobeys orders from Washington. U.S. invades Panama and removes Noriega.
12. 1990: Iraq invades Kuwait with weapons from U.S.
13. 1991: U.S. enters Iraq. Bush reinstates dictator of Kuwait.
14. 1998: U.S. bombs "weapons factory" in Sudan. The factory turns out to be making aspirin.
15. 1991: U.S. planes bomb Iraq on a weekly basis. The United Nations estimates that 500,000 Iraqi children die from bombing and sanctions.
16. 2000-2001: U.S. gives Taliban-ruled Afghanistan $245 million in "aid."
Без превод по http://www.bowlingforcolumbine.com/library/teachers/page.php?content=04
Въпреки очевидната разлика обаче предизвикателствата, пред Новите демокрации са едни и същи. Освен приватизацията, която до голяма степен е вече реализирана - къде по-добре, къде по-зле - трайните въпроси пред Новите демокрации са тези, чието решаване ги прави част от евроатлантическия свят. Те са следните:
- Демократичен съд, правов ред и овладяване на корупцията;
- Защита на човешките права и на достойнството на малцинствата;
- Принос за трансатлантическата връзка и сигурност;
Всеки от тези проблеми е достоен за самостоятелно разглеждане. По-важно е това, че всеки от тях е решим със средства достъпни за Новите демокрации.
Затова може да се поддържа тезата, че до този момент преходът не се е провалил в никоя от бившите европейски комунистически държави, заявили веднъж избора си в полза на евроатлантическия свят. Тези, които срещат най-сериозни затруднения: Албания, Македония, донейде Румъния, не са загубили надежда. Румъния е вече член на НАТО и вероятно ще стане член на ЕС в следващите две-три години, а атлантическата и европейска интеграция са решаващ фактор за необратимостта на процеса.
Това води до следните две заключения:
а) Избрания от Новите демокрации път е верния. Трудности и забавяния по него са неизбежни и едни ще бъдат по-бързи и ефикасни от други, но в крайна сметка резултатите са едни,
б) Страните, които тепърва поемат този път могат да извлекат много поуки от опита на предшествениците си, но едва ли ще могат да избегнат повечето от естествените проблеми на прехода: корупция, неяснота на правилата, забавяща конфронтация.
Най-важна до сега се оказва скоростта на въвеждане на икономическите и институционални промени.
Тя зависи най-вече от две неща: подготовката и поуките на демократите и съпротивата на бившите комунисти.
Това, което може решително да я забави или спре е избухването на между-етнически и между-верски сблъсъци.
* Филип Димитров е министър-председател в първото демократично избрано правителство на България след падането на комунизма (1991-1992), постоянен представител в ООН (1997-1998), извънреден и пълномощен посланик на страната в САЩ (1998-2002), и специален пратеник на председателя на ОССЕ в Нагорни Карабах (2004)
Филип Димитров* - Оптимистично за Новите демокрации
http://www.mediapool.bg/site/security/
Година 3, брой 12, януари 2005 г.
Терминът "Нови демокрации" се появи във Вашингтон, почти по същото време, когато се появи и терминът "Големият взрив", обозначаващ разширяването на НАТО към Вилнюската група страни. (Мнозина изпитаха раздразнение от него, но след 45 или 75 години комунистическа власт всякаква демокрация по необходимост е нова.)
- А какво внушение трябва да остави в непредубедения слушател терминът "Големият взрив", ако не за нещо първоначално, за започване на ново летоброене и нов свят. Разбира се това, че демокрацията започва едва когато и където кракът на Чичо Сам стъпи, се убеждаваме дори и от пресните примери с Ирак и Афганистан, а ако понапрегнем паметта си бихме могли да добавим в списъка на "демократизираните" от USA държави също Иран (справка събитията от 1953г), Гватемала, Никарагуа и цяла Латинска Америка, Саудитска Арабия пък е еталон за демокрация, при това богата.
Този термин обозначи две много съществени неща: първо, че между бившите комунистически страни приликите са много повече отколкото разликите и второ, че те са базата за известна солидарност и възможно единодействие.
Несъзнаваната съпротива срещу тази възможност вдъхнови много текстове за неуспеха на прехода в бившите комунистически държави, за загубите, понесени при опита да се трансформира банкрутиралата икономическа система в пазарна, за създалата се (поне в някои от тях) на мястото на диктатурата "фасадна демокрация".
- Според автора явно "неуспех" е пресилен израз, но бидейки от 1997г до 2002г в Ню Йорк и Уошингтън, дали и доколко този израз е в състояние да развълнува сетивата му и да предизвика у него същите възприятия като у онези негови сънародници, които "излязоха" от приватизацията не с акции и дялове, а съкратени и задълго безработни. От друга страна, светът от който г-н Ф. Димитров заимства термините си (виж началото) е дал не един пример за организирано насилствено сваляне на демократични режими и замяната им с диктатури или за подкрепата на такива - справка Гватемала,Чили, Доминиканската република, Иран, Ирак на Садам, Кувейт, Афганистан на талибаните, които са преименуваните подкрепяни от САЩ муджахидини, дори Либия на Кадафи, получаваща за сметка на нефто-преработвателни проекти и концесии благасклонното безразличие на Белия дом по въпроси като нарушения на човешките права и граждански свободи.
Тези песимистични писания са естествена реакция на три фактора, които са налице в някои от Новите демокрации - За Ф. Д. съществуват "писания", но не и реални хора и съдби, потърпевши и унищожени от "прехода":
- несигурното (или поне бавно) установяване на върховенството на закона и високата корупция;
- неудовлетворението от лъкатушния ход на икономическите промени и все още ниския жизнен стандарт;
- изявите на цинично отношение на мнозинството политици и избиратели към основни елементи от западната ценностна система.
- Интересно е тук да се разсъждава и разбере, занимава ли умовете на местните колониални администратори въпросът за отношението на западната към националната ценностна система - какво е и какво би трябвало да бъде то : на механично поглъщане от ценностите на по-силния икономически свят и заличаване на националните такива чрез затворено приемане на първите в рамките на политическата класа или на прибавяне към националната ценностна система на онези ценности (защо западни, по-скоро общочовешки), които народният консенсус избере, на максимално широка, отворена основа. Ясно е, че хора получили мирогледа и термините си в Уошингтън, няма как да стоят зад втората хипотеза. Те искат останалите да вярваме, че страната ни е избрала да се присъедини към западния свят и западната ценностна система. Въпреки че съвсем сигурно знае, че "присъединяването" беше едностранен акт на по-силния свят, който и без съгласието ни щеше да ни присъедини, най-малко като територия и пазар за стоките си, местният лакействащ пред всичко западно "елит" все още се ядосва, когато народът, отдаден му за доене и пускане на кръв от същата ценностна система, се гневи и упорства да приеме някоя нова западна "придобивка" - като увеличаване на пенсионната възраст, на ток, вода, хляб, ракия, премахване на всичко социално, например парите за клас, като комунистическо и опасно.
Тези реални проблеми са изразени в различна степен в различните страни и отразяват множество фактори от добрата репутация на страната през нивото на саботаж на процеса на промяна от бившите комунистически партии до бързата и правилна (респективно бавна или неправилна) преценка от страна на управленските структури. Извън подчертано най-малките сред тях Естония и Словения, които съчетаха лесен ангажимент със съседни икономики с ниска степен на вътрешна конфронтация просто се натрапва за илюстрация съпоставката между Унгария и България.
Първата беше позната като страна, която още през 1956 година се противопостави на комунизма. Втората - като най-близкия сателит на Съветския съюз.
В първата компартията отвори границите и започна промените. Във втората компартията се бори за властта яростно, свали първото демократично правителство, после, дошла на власт, реализира повторен банкрут на държавата и забави с десетилетие повишаването на жизнения стандарт.
Първата разпродаде светкавично и "на безценица" държавното имущество и чуждите инвеститори се оказаха определящ фактор за правилата на пазара и оттам за възпиране на развитието на широко мащабна корупция и организирана престъпност. Втората робуваше на фантазии за скъпоценността на демодираната си икономика, бавеше се да продава, за да получи "реална цена" и остави поле за процъфтяване на съмнителни фирми, с подкрепа от тайната полиция или други звена на компартията. Последното се оказа особено вредно, защото типичните за целия съветски блок връзки на тайната комунистическа полиция с организираната престъпност и тероризма оказаха силно въздействие по посока на криминализация на икономиката и развитие на корупцията.
- Като е реч за тероризма и връзките с него, ето кратка статистика на "демократичните практики" на държавата - стожер на ценностната система на автора:
1. 1953: U.S. overthrows Prime Minister Mossadegh of Iran. U.S. installs the Shah as dictator.
2. 1954: U.S. overthrows democratically elected President Arbenz of Guatemala. 20,000 civilians are killed.
3. 1963: U.S. backs assassination of South Vietnamese President Diem.
4. 1963-1975: U.S. military kills 4 million people in Southeast Asia.
5. September 11, 1973: U.S. stages a military coup in Chile. Democratically elected president Salvador Allende is assassinated. Dictator Gen. Augusto Pinochet is installed. 5,000 Chileans are murdered.
6. 1977: U.S. backs military rulers of El Salvador. 7,000 Salvadorans and four American nuns are killed.
7. 1980s: U.S. trains Osama bin Laden and fellow Muslim terrorists to kill Soviets. CIA gives them $3 billion.
8. 1981: Reagan administration trains and funds "Contras" to fight government. 30,000 Nicaraguans die.
9. 1982: U.S. provides billions in aid to Saddam Hussein for weapons to kill Iranians.
10. 1983: The White House secretly gives Iran weapons to kill Iraqis.
11. 1989: CIA agent Manuel Noriega (also serving as president of Panama) disobeys orders from Washington. U.S. invades Panama and removes Noriega.
12. 1990: Iraq invades Kuwait with weapons from U.S.
13. 1991: U.S. enters Iraq. Bush reinstates dictator of Kuwait.
14. 1998: U.S. bombs "weapons factory" in Sudan. The factory turns out to be making aspirin.
15. 1991: U.S. planes bomb Iraq on a weekly basis. The United Nations estimates that 500,000 Iraqi children die from bombing and sanctions.
16. 2000-2001: U.S. gives Taliban-ruled Afghanistan $245 million in "aid."
Без превод по http://www.bowlingforcolumbine.com/library/teachers/page.php?content=04
Въпреки очевидната разлика обаче предизвикателствата, пред Новите демокрации са едни и същи. Освен приватизацията, която до голяма степен е вече реализирана - къде по-добре, къде по-зле - трайните въпроси пред Новите демокрации са тези, чието решаване ги прави част от евроатлантическия свят. Те са следните:
- Демократичен съд, правов ред и овладяване на корупцията;
- Защита на човешките права и на достойнството на малцинствата;
- Принос за трансатлантическата връзка и сигурност;
Всеки от тези проблеми е достоен за самостоятелно разглеждане. По-важно е това, че всеки от тях е решим със средства достъпни за Новите демокрации.
Затова може да се поддържа тезата, че до този момент преходът не се е провалил в никоя от бившите европейски комунистически държави, заявили веднъж избора си в полза на евроатлантическия свят. Тези, които срещат най-сериозни затруднения: Албания, Македония, донейде Румъния, не са загубили надежда. Румъния е вече член на НАТО и вероятно ще стане член на ЕС в следващите две-три години, а атлантическата и европейска интеграция са решаващ фактор за необратимостта на процеса.
Това води до следните две заключения:
а) Избрания от Новите демокрации път е верния. Трудности и забавяния по него са неизбежни и едни ще бъдат по-бързи и ефикасни от други, но в крайна сметка резултатите са едни,
б) Страните, които тепърва поемат този път могат да извлекат много поуки от опита на предшествениците си, но едва ли ще могат да избегнат повечето от естествените проблеми на прехода: корупция, неяснота на правилата, забавяща конфронтация.
Най-важна до сега се оказва скоростта на въвеждане на икономическите и институционални промени.
Тя зависи най-вече от две неща: подготовката и поуките на демократите и съпротивата на бившите комунисти.
Това, което може решително да я забави или спре е избухването на между-етнически и между-верски сблъсъци.
* Филип Димитров е министър-председател в първото демократично избрано правителство на България след падането на комунизма (1991-1992), постоянен представител в ООН (1997-1998), извънреден и пълномощен посланик на страната в САЩ (1998-2002), и специален пратеник на председателя на ОССЕ в Нагорни Карабах (2004)
No comments:
Post a Comment